„Еди-кое си е мит“ казват и с това обикновено посочват, че хората си правят илюзии, че в главите им има „неверни“ съдържания, че са излъгани някак си. Тук се крие една просветителска, модернистична предпоставка, в която митът (и легендата, и илюзията, и привидността) се мислят в противоположност на „истината“. Последната пък се мисли като една, т. е. скрито се приема, че може да съществува такава гледна точка върху обществото, от която се разкрива вярната картина. И съответно целта на социалния учен е да се озове в тази точка – да поглежда оттам и да съобщава на другите видяното, подобно на малък бог. Но дори такава точка да съществуваше, тя не би ни била от полза – всеки поглед върху обществото в крайна сметка се излива в някакво социално действие. Дори да можехме да си представим „външен“, „божествен“ поглед, то по дефиниция няма и не може да намерим социално действие, което да не е „вътрешно“ за социума.
Всъщност всеки възможен поглед върху обществото, всяко възможно негово описание прилича на всяко друго. Между „мита“, „привидността“ и „истината“ няма разлика в смисъл на йерархия. Както не можем да кажем, че едно семейство е „правилно“, ако се състои от мъж, жена и деца, и „неправилно“, ако се състои от мъж, четири жени, деца и прислужници. Или: че някакви биографични очевидности са „истина“, а други представи за „задължителна“ биография – лъжовни, привидни, илюзорни.
Просто няма „не-илюзорна“ биография, няма „естествено“ семейство, няма никакво естествено социално устройство изобщо.
Но не формулираме ли с това известно безсилие?
Какво ни остава като изследователска задача? Нима само да се забавляваме, като изреждаме и класифицираме равнопоставените социални форми? Не е ли очевидно, че все пак главите на хората периодично биват обземани от някакви „глупости“, от които по-късно самите хора се отказват?