В изследването на условията за възможност на кой да е мит Клод Леви-Строс прави през миналия век огромна крачка: митът, твърди той, е форма, позволяваща да се движи някакво нерешимо, непосилно за културата противоречие в самата нея [80].
Огрубено това значи, че ако дадена култура не е в състояние да понесе, да разреши примерно противоречието „живот–смърт“, то тя извършва серия от процедури, в чийто край получаваме мит.
На първия етап противоречието бива отслабвано, т. е. подменяно със серия по-слаби противоречия: ако в началото имаме „живот – смърт“, то се трансформира до „раждане – убиване“, сетне до „земеделие – лов“ и най-после до „тревопасно – хищник“. В този момент се извършва акт на сътворяване: появява се, „измисля се“, търси се обект, който да може да се натовари с двете противоположни определения на финалното, отслабеното вече противоречие. Изнамира се такова тревопасно, което да е хищник, или такъв хищник, който да не умъртвява. В цяла редица индиански племена, казва Леви-Строс, това са трупояди – койоти, сови и др. Или медиатори, опосредстващи непоносимото противоречие със самия факт, че един вид го поемат, носят го в себе си – тела, натоварени с пряко противоречие, които обаче не се разпадат, а същестуват в своеобразен вълшебен смисъл: ядат месо, но не убиват, или обратното...
Този койот, тази сова, този трикстер [81] е именно централният предмет на мита. Той е фигура, способна да се „превръща“, да бъде ту едно, ту друго: по силата на факта, че носи в себе си противоположни начала. В славянските приказки това е напомнено във вълка, който се премята през глава и става кон, принцеса и т. н.
С тези си анализи (крайно огрубено представени тук) Клод Леви-Строс по същество открива нещо, което в друга традиция може да се нарече условия за възможност на мита.
Митът е (1) такава форма на обществено съзнание, която се появява в отговор на определено пряко противоречие, непоносимо за дадената култура или група. Тази форма очевидно (2) съществува ефективно (а не просто като „спомен“) до момента, когато въпросното противоречие е налице или е живо. И най-важното – (3) тази форма участва във възпроизводството на самото противоречие! Тя не го ликвидира, не го „решава“: тук имаме не съдържание, а чиста форма. Както траекторията на Земята е формата, в която планетата ни пада върху Слънцето, отдалечавайки се от него (Маркс).