Преди да пристъпим към конкретно разглеждане на митовете по време на Прехода и на техните условия за възможност, ще направим уговорка. Досега се водихме от една абстракция (предпоставка), от която е време да се откажем. Представяхме нещата, сякаш масите следват (и избират) елитите неопосредено от нищо, т.е. като че ли те нямат специфична гледна точка.
Защо казваме, че това е абстракция? Понеже просто констатирахме поведението на избирателите: тогава гласували еди-как си, друг път – иначе. Това опростяване на картината ни даде важно предимство: установихме, че логиката на би-полярния модел не е да се издига някаква власт, а по-скоро да се събаря текущата. Видяхме, че двуполюсно и двупартийно са съвсем различни неща [82].
Очертаната във втора глава картина на би-полярния модел обаче поставя два много трудни въпроса:
1. Как е възможно няколко пъти подред избирателите масово да мислят света такъв, че да извършват (едва ли не с точността на автомат) една и съща процедура на отхвърляне на властта и на заместването й с нова (и тя подлежаща на последващо отхвърляне)?
Читателят може дори чисто визуално да се убеди колко драматично стои поставеният въпрос. Таблицата по-долу не е кардиограма! Тя е за нагласите на милиони хора в продължение на години.
Отговорът на посочения драматичен въпрос е: те заживяват с поредния мит.
2. Откъде се черпи енергията на избирателите за подобно поведение? Кое постоянства в социума, та те се държат еднакво при толкова динамична действителност? Митовете могат да ни обяснят как нещата се редуват в главите на хората, но не и самия факт на редуването (който е постоянен в Прехода!). Тоест има още някакво, по-дълбоко условие за възможност, което се налага да открием.
Нашият отговор на последния, втори въпрос е: това е декласацията, масовата загуба на статуси/достъпи (която разгледахме в глава 3). Сега ще се опитаме да отговорим на първия въпрос, като разгледаме условията за възможност на няколко новобългарски мита:
А. Митът за Комуниста.
Б. Митът за Социализма (вкл. за Русия).
В. Митът за Европа.
Г. Митът за Центъра.
Д. Митът за Царя.
Очевидно никой от споменатите обекти не е „измислен“: комунистите не са само мит и т. н. Но всички те са и мит. Или по-точно, могат да бъдат въвлечени във функции на главни фигури на мит. Тоест ще ги разглеждаме като носители на въпросните условия за възможност: на такова противоречие в масовото съзнание, което те „поглъщат“, „решават” и едновременно възпроизвеждат.