Намираме се в деликатен момент. Описаните от Фуко домодерни и модерни механизми на доминация не се регистрират. Нито (1) имаме класическа подлежаща на разглеждане власт (тоест въ-плътен ред), нито пък (2) „невидимото око” реализира дисциплиниращата си монотонна програма.
Има, впрочем, един твърд пункт, за който да се хванем. ДНЗВР се стреми не към собственост, а към достъпи. По-строго: да увеличава собствеността за него не е самоцел. Собствеността му трябва (а) за сигурност, (б) за да увеличи достъпите си. Ако капиталът е един нестихващ отговор на загадката „Как да съм по-силен от самия себе си” и е трупане не просто на пари, а на възможности да се трупат пари, то консуматорът, видяхме, има аналогична по структура, но различна по съдържание главоблъсканица: „Как да живея по-добре от себе си”. Гигантска е разликата между желанието да „живееш добре” и да „живееш по-добре”. Дистанцията е като между богатство и капитал. Което тласка консуматора към новите неща, които имат другите. Тоест го помества в пространството на един вечен дефицит, илюстриран от консумацията на по-високо консумиращите!
От тук следва и един изящен изход, който обяснява кое държи ДНЗВР в подчинение без до-модерно насилие (т.е. без властови решения относно живота и смъртта или почти без тях) и без среди на затваряне (т.е. без дисциплиниращи техники, или почти без тях). Достатъчно е пред погледа на ДНЗВР да се строи една система от раздалечени във времето достъпи.
Това е вече задоволително описвано [122] и тук ще скицираме само няколко пункта, на които не е обърнато внимание:
Преди всичко консуматорът обменя за достъпи своята предвидимост. Една метафора ще поясни това бързо. Масовият човек има естественото си превозно средство в лицето на „конския вагон”. В това драстично пространство той бива натикан, после хранен и поен (често на минимума, понякога под), след това разтоварен в пункт Б. Сделка с властта тук няма (а само подчинение), дори когато масовият човек се стреми към пункт Б. Дори ако си е платил билет за вагона. И в последния случай той само търпи и е пасивен. Всяка активност би била контравластово действие, защото би пречила на властите да преместят масата от А в Б.
Консуматорът е именно във фундаментална сделка с властта и това от пръв поглед личи на всяко летище. Последното е среда от съвсем нов вид (среда на контрол по Дельоз, макар този термин да ни изглежда прибързан). Консуматорът се движи към самолета сам. Подлага се на многобройни и диференцирани процедури на контрол. Но не се и предполага, че той ще се опита да противодейства на властта или ще бъде пасивен. Възможните отклонения в неговото поведение са наистина калкулирани, но всички до едно водят само до резултата, че той ще загуби време, че ще трябва да изтича „още един кръг”, че ще бъде наказан като в биатлона за неточен изстрел, т.е. че ще отложи във времето желаните от него достъпи. Това действително е фундаментална сделка с властта, защото не само целите на двете страни са еднакви, но наблюдаваме перманентна тяхна взаимопомощ [123].
И така: срещу своята предвидимост – той получава достъпи. Които пък запълват един вечен дефицит.
Получаваме важно теоретическо предимство. ДНЗВР е в перманентна обмяна. Но той обменя не собственост, а власт.
При това запълвайки с размяна два различни дефицита:
- запълва дефицита от своята предвидимост (един също така вечен дефицит, изпитван всякога от всички възможни власти)
срещу
- запълване на дефицита от достъпи.
Това е сигурен белег, че напипваме обменни мрежи от вида, който надълго анализирахме в тази книга.
Излиза, че ДНЗВР е в подчинение защото и доколкото е въвлечен в обменни мрежи. Мрежовата, а не класовата структура държи социалния ред. (А социалната принуда се изживява като лично желание!).
От тук произтичат две теоретически очаквания (които категорично се потвърждават от резултатите от прехода в страните на Източна Европа).
Разслоението не е „на класи”, а преди всичко на консуматори и неконсуматори (дъно). Последното е съвкупност от индивидите, които просто не са сключили въпросната сделка „достъпи за предвидимост”. (Което съвсем ясно се потвърждава от властовите стратегии за „работа със” или „интеграция на” въпросното дъно. Винаги виждаме един стремеж властите да набутат насила в ръцете на обитателите на дъното достъпи (главно образователни, хигиенни и пр.), срещу което да се повиши тъкмо тяхната предвидимост. Те биват третирани като околна среда, а перспективата, която им се чертае, е интеграция в мрежите, в ДНЗВР.)
По-труден е въпросът за онова, което застава на мястото на обичайната „горна класа”.
Как да си представим такава „класа” (пояснихме смисъла на кавичките вече) или по-скоро слой, който може да осигурява подобна фундаментална сделка?
Какво да предположим за елит, който играе най-странния танц в историята на властта: Непрекъснато дарява власт (достъпи) надолу (към консуматорите). И непрекъснато снабдява същите с желание за повече достъпи. Тоест елит, който да съществува за сметка на властовия дефицит (дефицита на достъпи) на консуматорите.
Или в гротескна форма: за да мога аз да се задържа като такъв елит, трябва да подаря (да кредитирам) “съвкупния консуматор” с 1000 евро и в същия момент да породя у него нужда от 1 100! После веднага да задоволя тази му потребност като му дам 1 100, но в същия момент да му покажа картинки за 1 200, та да ми иска още. И т.н.
Същинска комедия: овластяване чрез кредит и експроприиране чрез промоция!
Впрочем тъкмо в този малко гротескен пункт нашият Голям пъзел започва да се сглобява. Та нали фазите на развитие на капитализма се редуват в зависимост от това какви нови опосредствания настъпват в базовото движение „п–с–п ' ”!
Тук просто виждаме още едно важно самоопосредстване, самоусложняване на „п–с–п ' ”. Не само възникват – както открива Бурдьо – символни капитали, но тези символни капитали добиват водещо значение и съществено опосредстват и решаващо насочват движението на съвкупния обществен капитал.
Това обаче не „го извършва някой”, а го прави самият ДНЗВР (естествено, без да подозира, че задава подобна структура). Тоест излиза, че наблюдаваме принципно нова фаза на капитализма.
Не е лесно обаче да се мисли за такъв свят като за капитализъм.
Първата и главна трудност, както ни изглежда, е свързана с понятията за “стока” и “обмен”. Можем ли да мислим за капитализъм в свят, в който основната “клетка” не е привичният еквивалентен стоков обмен? Тоест свят, в който се “обменя” власт и това е главното движение, причината на причините за всичко?
Но еквивалентен обмен на власт (на достъпи) е невъзможен. Властта в това се и състои, че един казва, а друг прави; че един е допуснат, а друг – не. Власт не може да се “обмени”, а само да се “дари”, да се отстъпи (или да се извоюва, отнеме).
А по мрежите тече именно власт (в различни форми).
На второ място, мрежовата мотивация (т.е. картината в главата на действащия мрежови агент) е радикално различна от класическата капиталова мотивация (където капиталистът действа рационално – търси по-висока печалба, а работникът също има ясна стратегия: старае се да увеличи заплатата си, цената на стоката “работна сила”).
С други думи, това е свят, в който рационалността е донякъде кастрирана; актът на мрежово сплитане може да е всичко, може да е даже инстинкт, но не и строга калкулация. Но главното е, че за да расте, т.е. да бъде капитал, той сега трябва да дарява власт „надолу” и шансът му е само в това, че успява да увеличи и дефицита от достъпи на ДНЗВР!
Излиза, че мрежовата мотивация за „горната класа” е по-скоро отбранителна, отколкото “нападателна”. Тя е защита! Наистина тя е особена защита, която носи гигантски печалби, но не и напълно видими и изчислими предварително, т.е. не положени рационално като цел на дейност. По-скоро обратно: тя е защита на интерес [124]. Има мотив (оцеляване, възпроизводство на статуси), а не формулирана цел. Мрежата се движи от очевидности и поражда интерпретации, но не по чистата логика на “за да”.
Но това значи да мислим свят, в който елитите са непрекъснато смъртно застрашени. Не както сме свикнали да ги виждаме в историята – да са застрашени от други елити или от „гнева на масите”. Разбира се, войни между и във мрежите има. И „ръмжене” на ДЗНВР също се случва. Но тези елити са фундаментално застрашени от самия извор на своето съществуване като елити, от ДНЗВР, не защото той „ще се сърди”, а защото могат да загубят възможност адекватно да го синхронизират. Значи ли това, че те танцуват по свирката на този “редник на мрежите” – консуматора?
Промяната в силата на елитите пряко се регистрира в промяната на самата тяхна в и д и м о с т [125].
Този „най-слаб в историята елит” е изгубил едно „вечно” условие за възможност на своята доминация. Той е лишен от превъзходство! От принципна, „доказана” и качествена разлика с подвластните.
Ланселот от езерото трябва да победи, примерно, сър Пърсифал, което е не само отстраняване на конкурент, но и пряко доказателство (в очите на несражаващите се наблюдатели) на непреодолимо превъзходство над самите подвластни.
Елитът е по-богат, по-умел, правещ по-хубави машинки и стоки, по-силен, по-красив, по-знаещ, по-правоверен, „по-„ всичко и винаги от подвластните. Обичан или мразен, а всъщност винаги обичан и мразен, елитът винаги досега е имал от една страна власт, а от друга – видимост на тази власт. Видимост, зад която стои нещо, някаква структура. Сега обаче нещата са се обърнали. Въобще не защото някой се е скрил (каквото е класическото марксистко подозрение).
Променила се е дълбочинната структура. Допреди елитът може да употребява символи (като свои оръжия, средства). Сега самите символи са „капитала”, самонарастващото. Защото те синхронизират ДНЗВР, чиято в крайна сметка е силата!
Много съсредоточено трябва да разгледаме този пункт. Елитът доставя само формата на властта, но самата сила, самата власт не е „негова”. Той само танцува пред очите на ДНЗВР и реално управлява в степента, в която ДНЗВР действа по определен начин в отговор на този танц.
За разлика от (1) Ланселот, който убива пред очите на всички и става господар, взима земята, за разлика от (2) скрития зад невидимото дисциплиниращо око господар и собственик, сега (3) г-н Мърдок не се крие зад госпожица Бритни Спиърс, нито пък зад господин Джордж Буш. Самият Буш, самата Спиърс са начините ДНЗВР да излъчва в определен синхрон силата си. Г-н Мърдок само се състезава със своите аналози в производството (или изнамирането) на символите. И самият той е донякъде символна форма, синхронизатор на синхронизаторите! Драмата е в това, че госпожица Спиърс не представлява някого или нещо, не е „знак”, не е параван. Тя е чисто и просто тяло, което носи върху си фигура на масово съзнание, фигура на синхронизация на ДНЗВР. Тя (а по-строго символите, за които тук популярната певица ни служи за гротескна метафора) е поела ролята на основен носител на реда.
Такава е главната последица от водещата роля на символния капитал, опосредствувал класическото „п-с-п ' ”.
Излиза, че елитът, „горната класа”, управляващите, богатите и красивите, са все повече значими не с богатството, а с „красотата” си. Дори ако не обърнем внимание на цялата плеяда „професионално красиви”, които заемат безпрецедентно важно място в поддържането и еволюцията на социалния ред, то достатъчно точно ще бъде да се каже, че в света на ДНЗВР класическото „Знанието е сила” е подменено с „Известното е силно”. И дори повече: „Известното става по-известно от това, че е известно!” Името, марката започват да струват едва ли не повече от целия капитал, защото те са главното в капитала, способността да се направляват парите на ДНЗВР.
Лесно е да си го обясним. ДНЗВР е толкова (финансово) могъщо същество, че достъпа до управление на парите на ДНЗВР и достъпа до неговите харчове е с порядъци и порядъци по-важен от всеки друг достъп до или притежание на капитали.
Това вече завършва разказа:
Започнахме с това, че някакви хора, за да увеличат парите си, купиха работна сила, машини и суровини, и продадоха тяхното съединение като стоки. Макар все още добри протестанти, сега те са еволюирали до съвсем друга порода. Виждаме агенти на мрежови взаимодействия, които се стремят да получат и получават достъп до парите на ДНЗВР. За да:
- произведат нови стоки за ДНЗВР,
- и да покажат на ДНЗВР картинки на тези стоки, та той да ги възжелае,
- и да дадат на ДНЗВР назаем собствените му пари, за да си купи тези стоки,
- и да работи ДНЗВР в заводите, произвеждащи тези стоки, и в магазините, продаващи тези стоки, и в работилниците за картинки на тези стоки, за да спечели пари и да връща (но никога да не върне) заема,
- и с върнатите пари да организира появата на още нови стоки и на още нови картинки за ДНЗВР,
- и т.н., и т.н.
Какво прекрасно обръщане! Като оставим социалното дъно, което е просто блато от човешки тела, върху което се е пльоснал ДНЗВР, то във възникналия социум да си богат, значи да имаш символни натрупвания (известност, доверие, кредит), а да си беден – да имаш „само” пари (!) и да искаш да бъдеш какъвто не си, да бъдеш като тези „горе”, тези по телевизора. Парите се оказват за бедните! Които пък се строяват в консуматорска редица, обратно пропорционално на „собствеността” си, но правопропорционално на „подарените” достъпи. Колкото повече заеми имат – толкова по-реално богати са! Българинът Иван (1500 евро заем) страстно се стреми към „богатото” положение на французина Жан (15 000 евро заем). Като за същото г-н Иванов, предприемач, завижда на мосю Жане, предприемач. Понеже именно това съотношение между Иван и Жан дава възможност на мосю Жане да задлъжнее 10 милиона, докато г-н Иванов дължи само 1 милион, с което мосю Жане е 10 пъти по-богат!
Действително, абсурден свят, в който Mme La Terre и Mr Le Capitel играят своята призрачна игра (Маркс).
Но и свят, в който бившият роб, бившият селянин, бившият пролетарий, бившият масов човек, с една дума бившият подвластен, живее така добре, както никога не е живял в историята на човечеството. Той е най-здрав от досега съществувалите си аналози, най-образован, най-сит и най-чист. Най-малко унижаван, най-субектен. Най-свободен?
Затова ние двамата, авторите на този текст, не виждаме сериозни основания на многото пророчества за външни граници на съвременния капитализъм. Нито екологичните баланси, нито измислените „сблъсъци на цивилизациите”, нито изкуствено предизвиканите кризи в ДНЗВР няма да сложат край на „п–с–п ' ”, освен по случайност. Защото нататъшната еволюция на ДНЗВР лежи – както винаги е ставало в историята досега – по линия на онова, което го прави възможен, а не по линия на поява на нов, външен фактор.
Мрежовият елит с лекота ще се впише в екологичната криза, ще я преформулира до сделки с достъпи. Да не говорим, че вече е превърнал (мълниеносно!) всички раздухани истории и истерии за терористи в извор на своя стабилност...
По-сложен е въпросът с възможното мрежово „покръстване ” на 3-4 милиарда души. Той, очевидно, е еквивалентен на питането: дали в Русия, Китай, Индия, Латинска Америка и ислямските страни, протича бърз процес на увеличаване на слоя на консуматорите (в посочения смисъл). Ако отговорът се окаже „Да”, то има втори по-несъществен въпрос: дали мрежите на Златния милиард ще успеят да впишат в себе си шейховете с чаршафи на главите, китайските „комунисти” със звезди на реверите и т.н.? Или обратно, в тези региони ще се образуват самостоятелни мрежи? Тоест, ще живеем ли в свят с един ДНЗВР, или ДНЗВР-те ще бъдат 5-6?
Ако за второто можем засега само да гадаем, по първото питане имаме основание да бъдем по-категорични:
Да, тези нови мрежи засега са включили почти само населението на “златния милиард” и съставляват самата плът на онова, което френският философ Жил Дельоз прибързано обозначава като “общества на контрола”. Те засега изключват онези “три четвърти от човечеството”, които са “прекалено бедни, за да имат дългове, и прекалено многобройни, за да бъдат затваряни” [126].
Но това е временно, защото е мутирала основната социална структура на “класическия капитализъм”: средата на затваряне - фабриката, болницата, затворът, училището... А затвореният човек на Мишел Фуко е заменен със “затрупан с дългове човек” [127], който главно се състезава с другите консуматори.
Самият социален статус е оголил своята същност: привидността, че статусът се опира на собственост, се е разпаднала. Става видим, едва ли не с просто око, един фундаментален факт: статусът е достъп, съвкупност от възможности [128]. Последното е елемент от самата дефиниция на новите мрежи: те по съдържание са обмяна на влияния и достъпи, на възможности за ресурсно обезпечаване и позиции, от които може да се “говори властово”. Те са достъп до властови ресурс и изобщо власт: мъртва и жива [129].
Виждали сме в историята на човечеството социалната принуда да произтича от някакъв връх и само в революционни моменти да тръгва отдолу нагоре. Сега тя сякаш е променила “посоката”. Консуматорът е концентрирал огромна пазарна мощ: мощта на милиардите долари и евро, харчени ежечасно. Той пазарно е създал и донякъде дори подчинил “наглата раса на нашите нови господари” (Дельоз).
И: марионетките са оживели. Те движат кукловода. А той ги движи както си иска. За да го движат те [130]. Пружината на това перпетуум-мобиле е самопринудата, схващана от всекидневното съзнание като “свободен избор”, така възпяван от либералите.
***
Можем да зададем въпрос за съпротивите в подобно общество. Но хората още дори не са идентифицирали въпросната “нагла раса”, камо ли да се противят. Ще цитираме отново прекрасния “Постскриптум” на Дельоз: “Неуместно е да се страхуваме или надяваме, уместното е да търсим нови оръжия”.
И теорията ги описва, поне по принцип: щом мрежите са вериги от обмен на достъпи, то анти-мрежите (“третите мрежи” на Деян Деянов [131], но вече в новите общества) са “мрежи на откази”, на съзнателна мрежова (а не масова!) аскеза, на самоограничаване. Както човекът в средите на затваряне (фабрика, затвор, семейство) отпърво се опитва да чупи оковите, а сетне ги превръща в своя сила срещу дресьорите си, така и сега консуматорът разполага с могъществото на своята възможна авто-репресия, на самоограничаването. И това е мощ с множител от милиарди човешки същества, които могат да се противопоставят на самопринудата чрез самоограничение.
Това наистина изглежда като положителен отговор на въпроса „как тече съпротивата”, т.е. на въпроса за нейната форма. По-важното е обаче нейното съдържание, т.е. в какво се състои нейният ресурс? И точно тук получаваме един интелектуално красив отговор: тя се състои в нов вид преразпределяне на капиталовата печалба, на „прима” в „п-с-п ' ”. Но не за увеличение на потреблението, а в свободно избрана от индивида посока. Свободна в същинския смисъл: не като произвол и не като разширено възпроизводство на вече съществуващи обществени отношения, а като производство на нови отношения. Подобна постановка загатва за предстояща нова фаза в развитието на капитализма. Като по интересен начин действително би „спасила Маркс”, макар и частично. Напълно заобикаляйки загиналата политическа доктрина на Маркс, във важен смисъл тя би запазила част от философското ядро на търсенията му – теорията му за отчуждението, за началото на същинската свободна човешка история след капитализма и т.н., т.е. хуманната страна на учението му.
Излиза, че фундаменталните съпротиви в мрежовото общество парадоксално ще текат през формиране на нови, невиждани мрежи. Какво ли значи хората да тръгнат по пътя на “неполитическа революция”? Какво ли ще е състоянието на главите им?
Означава ли поява на нещо като нова световна религия (квазирелигия, идеология, етика) на хоризонта на развитието ни?
По-скоро да. Защото обитаваме не-свобода от нов тип.
Границите на модерността няма как да не бъдат свързани с нейния генезис. А централна фигура на общественото съзнание (а тук говорим за съзнание, не за обективни форми) в модерността е преди всичко друго отказът от разбирането, че човек е виновен, лош, унищожаването на идеята, че човешкото същество живее, за да изкупи грехове. И заменянето на това базово схващане с не по-малко фундаменталната представа, че човекът по природа е прекрасен, чудесен дивак (тоест, следователно tabula rasa, материал за развитие чрез властови упражнения), когото покваряващите обществени форми и гадости развалят. (Откъдето произтича страстното редуване на проекти и „социални съоръжения” в Модерността, най-ярката нейна особеност.)
Възможна ли е, задава ли се трета гледна точка? Дали тя не е, че човек е лош, но иска да не е така? Че хората не се раждат равни, но биха искали да бъдат? Че няма бог, но ни се иска да имаше? Че индивидът е изтъкана от социални клишета и автоматизми марионетка, но не желае това си битие?
В този финален пункт най-сетне можем съвсем ясно да обясним защо цялото това изложение се води на марксистки жаргон (а не на един от много други съществуващи Lingua Franca). Работата е там (или поне така ни се струва), че получената стратификационна картина разрешава може би най-голямото вътрешно противоречие на марксизма. Разисквано хиляди пъти, впрочем, и сводимо до следното:
Ако има историческо развитие, т.е. прогрес като природно-исторически процес, ако човешката свобода изисква материални и исторически предпоставки, то съпротивата (дори самата революция) е също така марионетъчност. Ти се бориш за свободата си и това се оказва правилно или неправилно, взависимост от времето и мястото. В смисъл от успеха на тази борба. (И апропо тази революционна целесъобразност и произтичащият от нея абсолютен морален релативизъм са най-дълбокият извор на неизменното репресивно амплоа на марксистите на власт).
В получената от нас „посткласова” картина виждаме, че съпротивата означава съзнателно, лично, осмислено и частично излизане от мрежите. А всъщност дори влизане в други самодейни мрежи. Предпоставки има, и история има, но няма нито гарантиран успех, нито въобще гарантирано бъдеще. Самата борба за свобода става някак си свободна, което не е малко.
И понеже последното изречение ни притеснява, защото заприличва на прекалено Голям разказ, ще приключим с коментар на един оплетен цитат на Улрих Бек:
„В началото на ХІХ век Кант поставя въпроса: как е възможно познанието? Успоредно на него днес, два века по-късно, звучи въпросът: как е възможно (политическото) придаване на форми? Не е случайно, че така се поставя един обобщен въпрос, който обвързва изкуство и политика.
„Тъй като според мен човешката история, заплахата за човека, неговата трагедия, започват едва днес – пише Готфрид Бен. – Досега олтарите на светците и крилата на архангелите са пазили човека. От потира и кръщелния купел се е леела светена вода върху неговите недъзи и рани. Сега обаче започва серията от големи и неразрешими за него злини” [132].
Отвъд Природа, Бог, Олтар, Истина, Каузалност, Аз, То и Свръх-аз започва „изкуството на живота”, както го нарече късният Фуко, или, както ние можем да кажем днес, изкуството на самоизграждането.”
Ако освободим тази мисъл от тясно политологическата й дреха, тя значи: възможен ли е прогрес без цел? Развитие без телеология? [133]
Изглежда, че да, ако се направи още една крачка: Модерността започва като Възраждане, като търсене на загубена – вече бивала – човешка същност. Последната (при цялото многообразие на версиите) е онова, което задава (най-често скрито за стотиците автори) целта на прогреса. И тази цел винаги съдържа в себе си нещо решаващо: от Джанбатиста Вико та дори до Ницше включително, въпросната цел крие някаква заедност, общност на бъдещите, следващите хора.
Този дълбок „възрожденски предразсъдък” като че ли има да падне.
Ако това стане, то историята на човека, прогресът, развитието ще заприличат по-скоро на гигантско разбягване, т.е. ще бъде вече не на стремеж към нещо, а отдалечаване от някъде. Тоест, човекът ще се отблъсква от себе си, ще произлиза от себе си, движен от ужаса на собствения си образ в собствените си очи.
И този следващ човек може да поиска на мястото на правата на (тялото на) човека – право на човека, вместо свободи – свобода ... Какво ли ще значи това?
[1] Джерами Рифкин, „Епохата на достъпа. Новата култура на хиперкапитализма, в която целият живот е платено преживяване“. София, 2001.
[2] Или н e доразвити. Или странни. Или не толкова умни като нас, например.
[3] Ср. А. Райчев, „Привилегировани гледни точки“, С., 2000, стр. 123 и сл., стр. 139 и сл.
[4] Молим за извинение малцината, които са изключение и потвърждават правилото.
[5] Това обяснява и невероятното наглед обстоятелство, че ген. Добри Джуров има среден рейтинг 80% (март–май 1990 г.), Андрей Луканов – 60–70%, а дейците на възникващата опозиция са далеч зад тях: максимум 40% за Желю Желев (май 1990 г.). Подобно нещо е невъзможно в една Полша например. Както и одобрението в България за току-що преименувалата се комунистическа партия от 58% през май 1990 г.
[6] Да си спомним, че на самата Кръгла маса е правен опит за въвеждане на „трета страна“ във вид на БЗНС. Но тези опити са в зародиш пресечени от лидерите на СДС – чрез преки заплахи за незабавно напускане на Кръглата маса.
[7] Например във футбола, колкото и да се мразят отборите, с какъвто и резултат да завършат, те се съгласяват, че топката не се пипа с ръце и се играе 90 минути. И само тайно се опитват да нарушават това, когато е в техен интерес.
[8] Българският социолог Андрей Бунджулов първи отбелязва това и го обозначава с термина „символическо насилие“ и „символическо самонасилие“.
[9] Подобно „форсирано“ и „безплатно“ модернизиране води до една негова особена частичност. Така новообразувалите се граждани си остават за поколения напред „отчасти селяни“. Не само по манталитет, култура, хигиенни и трудови навици. Но и по своята способност да се кооперират, обединяват, да действат (или по-скоро да не действат) задружно и социално насочено. За поколения те си остават „чужденци“ в града.
[10] През юни 1990 г. „за“ бившите комунисти у нас гласуват почти 3 млн. души, половината електорат. По същото време органът на БСП в-к „Дума“ надхвърля безпрецедентния тираж от 1 милион продадени екземпляра дневно.
[11] По-точно – 10 години. Раздялата с мита „Русия“ става масова едва след бомбардирането на Белград
[12] Първото „говорене против СССР“ на публично място се състоява едва през лятото на 1990 г. Един от лидерите на тогавашното СДС, Стоян Ганев, скандализира обществото с думите си, че СССР трябва да бъде „съден за пропуснати ползи“. Тази смешка се възприема по онова време като шокиращ абсурд.
[13] Около 30% от участниците на Кръглата маса от страна на СДС са членове на БКП, бивши членове на БКП или деца на „активни борци“ против фашизма.
[14] Тъй като изведнаж капитализмът се оказа «върховно благо», то естествено захваналите се със строителството му не могат да бъдат нищо по-малко от «честни».
[15] Около 10% от населението в България са етнически турци, чийто вот е консолидиран от ДПС, което устойчиво набира между 400 и 500 хиляди гласа на избори.
[16] В книгата на българския социолог Александър Маринов „Обществени елити и лидерство в страните в преход“ авторът обосновава, че транзитологията плаща пос ледиците на произхода си: тя възниква върху конкретна случка с преходите в Бразилия и Испания и определено изпитва трудности да приложи парадигмите си в Източна Европа.
[17] Затова в България „вилнееше престъпност“, когато още нямаше и помен от истинска организирана престъпност. Затова „материалният живот беше ад“, макар кризата да не беше и потропала на вратата. „Западът инвестираше“ у нас, но не влизаше и лев. Затова дори най-кротките седесари трябваше да казват „комунистите“ за БСП и т. н.
[18] Важна бележка: под „демокрация“ двете части на елита мислят едно и също нещо – свободни избори, свобода на словото и печата. Но под „пазарна икономика“ и „път към Европа“ се подразбират доста смътни и различни съдържания. Левите например дълго време са убедени, че пътят към Европа е съвместен с Русия, че и тя се движи натам. А десните – че капитализмът се свежда до регистрация на частна фирма в съда.
[19] „За“ пазарна икономика през 1991 г. са 61% от избирателите; „против“ – 17% („Евробарометър“).
[20] Gallup International
[21] Като пряко следствие от това години и години наред, дори след края на Прехода, всички социолози регистрират постоянни и огромни стойности на песимизъм у населението – толкова големи, че няма накъде да растат.
[22] Ако ви хрумва, че така става и в Чехия, трябва да си спомните, че антикомунистическите елити там са вече легитимирани по съвсем друг начин: десетилетия борби.
[23] Но „собствеността“, разбрана не като притежание, натурализирана само като някакви вещи, сгради, оръдия на труда и пр., а и като ресурси за влияние, полета на въздействие, условия за възможност на трансформация на политически в икономически капитали. Всъщност „обикновената собственост“ прекалено дълго се запазва в предишния си вид, защото тъкмо такава тя е адекватният инструмент за опазване, трансформиране и трансфер на влияния с минимум инкасирани негативни последици спрямо заинтересованите субекти.
[24] Това впрочем е нещо със съвсем разбираемо условие за възможност – самите елити не се подбират по „правила“ тъкмо защото тези „правила“ се установяват от елитите (в случая, от тяхното взаимодействие).
[25] И действително, самозванството, самонаричането е основна процедура в поведението на бъдещите елити непосредствено след 10 ноември 1989 г. Това се отнася до много широк кръг хора: тук са не само „демократите“, „социалистите“, но и „банкерите“, „комунистите“, дори и... социолозите. Към този тип актове спада и поведението на стотици хиляди, едва ли не на милион български мъже и жени, регистрирали собствена „фирма“ в началото на 90-те години, т.е. титулували се «капиталисти». От тях след десетина години действително такива остават десетина процента.
[26] Един от ключовите участници в процеса (Андрей Луканов) описва това изживяване в заглавието на книгата си „Българската корида“.
[27] Поради всичко това „Планът клин“ се консумира по-скоро за развлечение и не функционира като масова идеологема.
[28] Вж. А. Бунджулов, сп. „Социологически проблеми“, Историческа социология на социализма, бр. 1–2, 2003, а също и Иван Чалъков в същия брой на списанието.
[29] По време на тоталитарното управление официалното обръщение между хората е другарю/другарко”.
[30] Както и през 2004 г. се изразява Марчела Абрашева, директор в ББСС „Галъп Интернешънъл“, „капитализъм има засега само в София“, т. е. конкретната представа за „пазарна икономика“, за „държава при пазарната икономика“ се формира не просто бавно, но и неравномерно във възрастовите групи, по регионите и т. н.
[31] Четири от 13-те „съставки“ на СДС през декември 1989 г. са възста новени партии отпреди 1944 г.
[32] Petar-Emil Mitev. Ethnic relations in Bulgaria: legal norms and social practice, Ethnicity research center, Belgrade, 2004.
[33] Години наред съдържанието на Прехода се привижда на политическите лидери като успешно/неуспешно кадруване. Раздвоилият се връх се стреми да назначи/удържи „наши“ хора на ключови позиции – във всички видове и нива на власт. Тоест например да превземе/задържи Академията на науките, Софийския университет, Агенцията по... Института за..., творчески съюз... и прочие. Тази битка се оказва обаче с донякъде имагинерен дивидент. Въпросните усилия издават голямо неразбиране на същността на случващото се. „Фронтът“, реалната битка за място в новите елити, се оказва съвсем другаде, а не в привичните за соцжителя държавни постове и службици.
[34] Само че „миналото“ не бива да се схваща в модерния смисъл като пасивно, обективно, независимо... Напротив, то е активно, нахлуващо в настоящето, извикано тук от актуални политически залози и интереси. В този смисъл трябва да говорим за различни минали времена, легитимиращи и даващи живот на различни сегашни сюжети.
[35] По официални данни. В действителност в хода на Прехода реалният брой гласоподаватели, постоянно живеещи в страната, намалява поради емиграционната вълна.
[36] В него БСП има абсолютно, но не и конституционно мнозинство от 2/3.
[37] А те са десетки. От времето на „картата с черепите“ като агитация за СДС (май 1990) и на запалването на Партийния дом (август 1990) това свойство на двуполюсния модел става очевидно за лидерите.
[38] Това е една от причините 10 години в страната да не успеят да се обособят умерени сини или червени лидери, които да образуват център – тези лидери изгарят като във волтова дъга.
[39] Интересно е за сравнение да се отбележи Румънския случай – там Секуритате само привидно бива смазана, а в действителност – напълно интегрирана. Затова и не възниква мафиотизиране от нашия тип.
[40] Рязко беше „разпусната“ впрочем и огромната армия на спортистите – тези живи доказателства за „успешността“ на социализма. Оставени на улицата, тежкоатлетите бързо я приведоха в подчинение, а силовиците от номенклатурата ги оглавиха.
[41] Новата икономическа политика допуска известна контролирана активност на частен сектор.
[42] „Социалната връзка мени историческите си лица, но не мени властовата си природа.“, „Собственост и обществена принуда“, 1983 г.,Стойчев, К.
[43] Статусите само изглеждат „допълнителни към” властта; в действителност те са различните „костюми“ в „гардероба“ на властта. Още позабравената ролева теория разглежда социалното положение като съвкупност от възможности. Тоест - статуса като сума от достъпи.
[44] Социалистическият човек наред със зависимостите си в официалното битие по същество изживява живота си потопен в лепкава, многообразна и безкрайна поредица от лични зависимости – услуги и контрауслуги на микроравнище: буркани, братовчеди, торби цимент, разрешителни, един познат полковник, Пешо тенекеджията, вкарването на детето и уредената шуренайка от едно приятелче от казармата и т. н. – паноптикум на самата плът на предишния обществен живот. Изобщо граждански живот, базиран на пререждане на опашката – „Жигули“ за 3, а не за 8 години, цветен телевизор сега, а не след 6 месеца.
[45] Маркс, К., Енгелс, Фр., „Икономически ръкописи 1857–1859 г.“, Съчинения, т. 46, част 1, стр. 91, С., 1978.
[46] За преструктурирането на мрежите в Източна Европа има огромна литература. Вж. например солидното изследване на David Stark and Laszlo Bruszt 1998, Postsocialist pathways . Transforming Politics and Property in East Central Europe, Press Syndicate of the University of Cambridge 1998 /bulgarian edition in 2004, AMAT-AX Publ/ и анализa на Иво Можни за случая Чехословакия (Можни Иво, Защо така лесно... Някои семейни основания за нежната революция, Издателство “Изток-Запад, 2003). Не по-малко интересни са и изследванията на Янош Корнай, Иван Железни 1978/, на Леденева за Русия, на G . Mink i Jean - Charles Schurek за полските комунистически елити и конверсията на техните капитали след 1989 година. Всъщност този анализ кореспондира с идеите на група изследователи от Института за критически социални изследвания, интерпретиращи социализма като общество на мрежите Става дума за Д. Деянов, А. Бунджулов, И. Чалъков и др. За техните схващания и теоретически предшественици - виж специалния брой на сп. Социологически проблеми “Историческа социология на социализма”, 2003 Х 1-2. Виж в същия и схващанията на Иван Кръстев за антикорупционните настроения в Източна Европа от гледната точка на една “икономика на морала”. На Румен Аврамов ние (а и всеки опит да се обясни т.нар. path dependency ) дължим един солиден, документално подплатен анализ на особеностите на гражданското общество и на “мрежите” в икономиката на докомунистическа България, който разполага социализма в това, което френските историци от “Анали” наричат longue duree . (Румен Аврамов. Стопанският XX век на България, Изд. Факел и Център за Либерални Стратегии, 2001)..
[47] Това са обмени от типа „едни ябълки сега за едни резервни части, когато „Москвич“-ът се развали“ например.
[48] В социологията на авторите от т.нар. бивш комунистически блок имат много конкретни описания на системата на връзките и услугите, на неформалната икономика в България преди и след 1989 година.Един близък до нашия, но не идентичен проблем. Виж по този въпрос огромната библиография и конкретни изследвания на българския социолог Таня Чавдарова - Неформалната икономика. София, Издателство “ЛИК”, 2001. Виж и работите на френския политолог и експерт по България Nadege Ragaru / These de doctorat a Institut d ’ Etudes Politiques , Paris , manuscript / За Русия от Леденева, Алена, 1998 Russia ’ s Economy of Favors : Blat , Networking and Infomal Excange , Cambridge UniversityPress , UK , 1998.
[49] Първата мрежа не е пасивна жертва на втората и често предприема офанзиви – къде по-успешни, къде не.
[50] През 80-те години Деян Деянов добре аргументира защо въпреки че във всяко общество има мрежи, само социализмът е общество на мрежите. Затова формулира понятието „трета мрежа“ – мрежови дейци, обединили се и съзнателно водещи война за възстановяване на самодействието на вещите, за тяхната еманципация от политическата власт. От дистанцията на историческото време сега разбираме, че Деянов фактически е дефинирал дисидентското движение като мрежово образувание, вътрешно присъщо на социализма. Тук можем да добавим, че и реформаторите в комунистическата партия умело и съзнателно се сплитаха в мрежи.
[51] В подчертаните думи, струва ни се, е заровена тайната на колапса на Съветската империя едва ли не за дни, а на малките европейски сателитни държави – за часове.
[52] Социализмът преобръща донякъде съотношението дума/вещ. Не е пресилено да се каже, че „заводът“ е по-скоро дума в непреставащия диалог на социалистическата власт с отвъдното, с утопията. Ето защо и инженерът е неизбежно включен в производството на властовия език, разбран широко.
[53] По данни на Живко Георгиев: 1990 година е рекордна за България (за всички времена) по потребление на месо и мляко. Илюзията за „гладната Луканова зима“ се дължи на факта, че София – в новите условия – престава да е изкуствено снабдена. Каквато е практиката дотогава. Респективно, софийската интелигенция речовито документира изненадата си.
[54] Втората мрежа съизмерва несъизмерими величини
[55] Приемът/коктейлът е прекрасна илюстрация във феноменологията на този процес. Той е своеобразен панаир, борса на статуси/влияния в началната фаза на мутация на втората мрежа. От нещо тайно, под масата, дори срамно, тя избуява в своята противоположност – започва да се плете парадно, показно, цинично. И на края на този процес затихва и „общият коктейл“ еволюира в затворени кръгове.
[56] Вж. Бунджулов, А., Хетеротопии, ИК „Критика и хуманизъм“, С., 1995, стр. 94–102 и сл.
[57] Вж. Анатомия на прехода, Красен Станчев и др., стр. 77, 83 и др., С., 2004.
[58] По данни на Красен Станчев, Георги Петров и др.
[59] Това е по-скоро метафора, отколкото точно понятие, още повече че същинска средна класа в общество като социалистическото не може да има (вж. Николай Тилкиджиев, „Средната класа и социалната стратификация“, глава шеста, стр. 334–406). При количествената оценка (четири пети) се имат предвид добре интегрираните в соцсистемата хора, собствениците; а съвсем строго казано – притежателите на поне един от трите главни социалистически дефицита: апартамент, вила, кола.
[60] Данни на BBSS - Gallup Int ’ l , получени в отговор на въпроса „Притежаваше ли вашето домакинство преди 10. ХІ. 1989 г. еди-какво си?“. Въпросът е задаван трикратно в интервал от години. Данните вариратсъвсем малко, тъй че картината е близка до реалната .
[61] Данните са от проучване на BBSS - Gallup Int ’ l .
[62] За тези и предходните данни вж. „Здравеопазването в България – проблеми и достъп на различните социални групи“. Социалдемократически институт, София, 2004. А също: „Здравеопазване. Кратък статистически справочник“, 2000, МЗ, НЦ за здравна информация, София, 2001.
[63] Сп. „Социологически проблеми“, кн. 1–2, 2003 г., статиите на А. Бунджулов, Н. Николова, М. Георгиева.
[64] Тилкиджиев, Н., Димов, М., „Статусна основа на демократичната консолидация при посткомунизма“, С., 2003, стр. 164–165.
[65] На база 11 200 изследвани лица.
[66] Не бива да пропускаме и ролята на сиво-черната икономика, която всъщност е водеща през Прехода и е мощен механизъм за преразпределение.
[67] Читателят ще прости грубостта на тези числа: данните по въпроса са деликатна материя и изискват от социолога приемане на прекалено много несигурни предположения.
[68] Към 2006 г. Над 500 000 домакинства са добили значителни средства от продажбата на земя.
[69] Има и цяла серия други съгласуващи механизми. Примерно социалистическият човек дълбоко се изумява, когато открива, че при пазарната икономика „собствеността тежи“, че не можеш да имаш петстаен апартамент, ако си на минимална пенсия. Тоест съвсем практически той е принуден да съгласува своята собственост и своите доходи. И т. н.
[70] Този параграф е цитат с малки съкращения и добавки от: Андрей Райчев, Кольо Колев, Андрей Бунджулов, „Училището и социалните неравенства“, доклад на Социалдемократическия институт, финансиран от Фондация „Фридрих Еберт“, София, 2000
[71] По данни от изследването „Социалната стратификация в България“; Андрей Райчев, Кольо Колев, Андрей Бунджулов, Лилия Димова. Издателство ЛИК – София, 2000
[72] Тук даже няма да коментираме факта, че тези, към които е насочен бюджет 2, са в много по-привилегировано положение и по линия на бюджет 1 по силата на простия факт, че софиянчетата и жителите на големите градове с по-голяма вероятност се ползват от държавния бюджет, доколкото той се разпределя непропорционално в полза на центъра в сравнение с периферията.
[73] По данни от представително за страната изследване с 1893 деца и техните родители (май–юли 2000 г., Агенция „Медиана“).
[74] Има се предвид метафората на Алвин Тофлър за „информационното общество“.
[75] Кольо Колев оценява размера на това гето на 20% от децата. Дори ако преувеличава, наблюдавайки временни състояния, той едва ли бърка порядъка.
[76] Димчо Дебелянов – поет (1887 г. – 1916 г.)
Йордан Йовков – белетрист (1880 г. – 1937 г.)
[77] Не става въпрос дали го е одобрил. Приема ли селянинът през феодализма своето място в обществото, е много интересен, но трети въпрос – това не е въпросът „дали той е феодално зависим селянин“.
[78] Данни на агенция „Медиана“ на Кольо Колев.
[79] В книгата на Николай Тилкиджиев „Средната класа и социалната стратификация“, глава шеста, стр. 334–406, последното е изведено в ранг на аргумент срещу твърдението, че Преходът в България е свършил.
[80] Клод Леви-Строс, „Структурна антропология“.
[81] Фокусник, вълшебник (англ.).
[82] Спокойно бихме могли да си въобразим три-полярен модел. Решаващо условие е не броят на партиите, а механизмът на тяхното качване на власт: механизъм на протестния вот, на настъпващото всеки път и по почти идентичен начин „разочарование“ (в кавички, защото това е способ избирателят да изказва състоянието на главата си, но не и някакъв аналитичен резултат или наблюдение).
[83] Сатанизацията на Андрей Луканов .
[84] Времената на реалния социализъм познават подобна деградация: „шпионите“ от епохата на Йосиф Сталин биват изместени от „вражески радиостанции“ и изобщо от „разложителното влияние на Запада“ в по-кротки периоди на диктатурата.
[85] За да има социално време, то трябва да получи присъствие в социалното пространство. Затова начинът, по който всяко социално време „съществува“, е определени предметности да се окажат „часовници“ (това са особени предмети, „погълнали“ социални отношения).
[86] Любопитно е, че наред с Комуниста битува негов огледален близнак. Един от нас наблюдава следния случай: в Белица, Благоевградско, е роден разстреляният по нареждане на Йосиф Сталин човек на име Георги Андрейчин – емигрант и комунист, направил много за Белица, уважаван и периодично честван в градчето. На въпроса за родната къща на Андрейчин 40–50-годишен мъж отговаря и добавя: „Те, комунистите, го убиха.“ А на репликата „То май и той е бил комунист“ реагира така: „Даа, ама той е бил истински комунист.“ Излиза, че ако Комуниста е чистото зло, „истинският комунист“ е самата му противоположност.
[87] Вж. Райчев, А., Привилегировани гледни точки, София, 2000, стр. 111 и сл. Идеологемата е реакция на криза. Тя е следствие не на дълбоко противоречие в културата, а на определено социално неравенство, на наличие на „ние – те“ – овеществено в привидност на предмет, в „ценност“.
[88] Вж. напр. Бунджулов, А., Райчев, А., Колев, К., Езиците на лявото, София, 2002, Доклад на Социалдемократическия институт в програмата Обществен дебат на Фондация „Отворено общество“.
[89] В този пункт се наблюдават фази: вж. Бунджулов, А., Райчев, А., Колев, К., Езиците на лявото, София, 2002. „В началото на 90-те – първото оттегляне на БСП от власт след разпадането на комунистическия разказ. Езикът на „конвергенцията“, на оцеляването, на адаптацията. В средата на 90-те – връщането на БСП на власт. Езикът на конфронтацията, отричането на „перестройчиците“ и опит за връщане към „автентичната социалистическа идея“. В края на 90-те – повторното падане на левицата от власт. Езикът на демитологизацията и деутопизацията на лявото. Смяната на геополитическата ориентация. Общият, структурно повтарящ се момент в тези три фази е хипнотичното въздействие на въпроса за властта – класическия въпрос пред класическата левица.“
[90] Това е толкова силна магия, че дори Комунист, докоснат от „Европа“, престава да е Комунист и може да стане Социалист или Социалдемократ дори в очите на яростен антикомунист. Многократно се регистрират „сини оплаквания“ за предателство от страна на Запада – защото „работи с Комунистите“, което, виждаме, не означава просто „помага“, а „трансформира“, вдъхва нов живот...
[91] Вж. Поршнев, Б. Ф., „Селските вълнения във Франция преди Фрондата“.
[92] Като изиграва ролята да рекрутира нова вълна млади лидери във вече оформилия се лидерски екип на Синия съюз.
[93] Тази политическа „скучност“ на потенциалния център има чудесна илюстрация на първите няколко избора за президент. Тогава всеки кандидат има регламентиран достъп до тв екрана. И зрителите с часове наблюдават еднотипни изказвания на десетки „лидерчета“. Единствен харизматичният Жорж Ганчев прескача тази бариера, като вместо политическо изказване изпява песен на Боб Дилън в собствен превод на български и личен съпровод на китара!
[94] Центристки опити (на основата на лично политическо присъствие) правят още Гиньо Ганев (1994), Александър Томов (с ГОР, 1994–1996), Желю Желев (1997), Богомил Бонев (2001) и мн . др .
[95] Krastev, Ivan. 2002. „A Moral Economy of Anti-Corruption Sentiments in Eastern Europe“, in Unrav eling Ties – From Social Cohesion to New Practices of Connectedness, ed. by Yahuda Elkana, Ivan Krastev, Elisio Makamo, Shalini Randeria, Campus Ve.ag. Frankfurt/New York.
[96] Това са няколко случки, свързани със смъртта на деца. Дрогиран полицай случайно застрелва тийнейджърка. Следва близка до истеричната реакция на публиката. Загива дете на таксиджия (впоследствие се оказва убито от психично болната си майка). Това провокира нещо като „таксиджийски бунт“ с блокажи на столичния център и т. н., който разтриса държавата почти до основи. Правителството е принудено да излезе на улицата и да влезе в пряк контакт с „бунтуващите се“. Напрежението граничи с насилие върху властта, която оцелява на косъм.
[97] Процедурно той не бе допуснат до президентски избори поради изискване за пет години постоянно пребиваване в страната и затова участва в парламентарни избори.
[98] Всъщност за абсолютно мнозинство не му достига точно 1 депутатско място заради т. нар. „царски ментета“ в лицето на 2 фалшиви партийки, които в бързината успяват да подлъжат (с близки наименования и бюлетини) около 5% от българските избиратели да гласуват уж за царя, а всъщност за тях. И това също е симптом за масова еуфория.
[99] Тази партия – още една ирония – той първоначално замисля като дясна, като СДС-2, т. е. „некорумпирано СДС“. И дълго и неуспешно кандидатства в Европейската народна партия (ЕНП). Накрая се примирява с фактически получилото се: либерална центристка партия, и влиза в Либералния интернационал.
[100] Вж. Доклада „За състоянието на обществото“, 2002, (по поръчка на Фондация „Отворено общество“) от Иван Кръстев и др.
[101] Към 2003 г. две трети от нацията изживяват себе си като хора, „загубили от Прехода“. Вж. Иван Кръстев и др., „Оптимистична теория за песимизма на Прехода“.
[102] Има не малко опити да се синтезират различните обяснения и данни за Прехода. Ще препратим към серията от изследвания „Състояния на обществото” на Центъра за либерални стратегии, а също и „Оптимистична теория за песимизма на прехода”, „Мрежите на прехода – Какво се случи всъщност в България след 1989”, Иван Чалъков, Андрей Бунджулов, Иво Христов, Лиляна Деянова и др., ИК „Изток –Запад”, 2008; сб. „Светове в социологията”. Сборник в чест на проф. Георги Фотев, Университетско издателство, 2006; Сравнителен анализ на процесите в Централна и Източна Европа вж в статиите на Янош Корнай, Иван Селени в същия сборник.
Вж също специалните броевена сп. „Социологически проблеми” на тема „Демократична консолидация и социални неравенства”, Николай Тилкиджиев, № 1-2, 2004; „Социално неравенство и средна класа”, № 1-2, 1999.; „Институционална промяна и социални трансфорации”, № 3-4, 2007;
Вж и сборник Ivaylo Znepolski, Koprinka Tchervenkova, Alexander Kiossev, Penser la transition, St. Kliment Ohredski Universiti of Sofia Press, 2002.
Политически аспекти на рехода са изследвани в серия от публикации по ръководството на проф. Петър-Емил Митев, „Избори’91”, Университетско издателство и др.
[103] С което, струва ни се, правим крачка на конкретизация на откритото от Мануел Кастелс за мрежовата същност на съвременните общества. Описаните от нас мрежи, „ вторите мрежи” на социализма, са един от видовете мрежи, фиксирани в обща форма от Кастелс (Вж. Напр. The Ris е of the Network Society . Vo . 1, Заключението).
[104] Вж. Специален брой на сп. „ Социологически проблеми ” на тема „ Историческа социология на социализма ” , № 1-2, 2003.
[105] В една нестихваща битка за „данъците на бай Иван“, т. е. не толкова за пазари, колкото за държавни поръчки и общински разходи. Държавата харчи 4 от всеки 10 лева на пазарите в България. В Европа осреднено е същото, дори повече. Ето защо сплитането на политическите, капиталовите и медийните нишки е въпрос не даже на ръст, а на оцеляване за повечето стопански субекти.
[106] Към 2008 г. – милион и половина!
[107] Как човек да не си припомни Бертолт Брехт: „Какво значи престъплението да ограбиш банка в сравнение с това да я създадеш.“
[108] Убедително доказателство на този факт дава Ивайло Дичев: „Ковачицата на консуматорите. Опит върху комунистическото желание“, изследване в рамките на международния проект „Посткомунистическото състояние“ с ръководител Борис Гройс, Карлс Руе, 2003–2004.
[109] Или поне – както в световен мащаб фиксира Мануел Кастелс – мрежи вместо горна класа, вместо капиталисти (вж. цитираното произведение)
[110] Тук имаме предвид освен известните тези от първия том на «Капиталът» (Карл Маркс, Капиталът, том 1, Издателство на Българската комунистическа партия, София) също и страниците, посветени на търговския капитал – отдел 4, озаглавен „Превръщане на стоковия капитал и паричния капитал в стоково-търговски капитал”, от глава 16 до 20, стр. 287-360, том 25 (1); също така „Увод към критика на политическата икономия, том 46, част 1 на същото издание, и особено стр. 23-28, където е обяснена връзката потребление и производство.
[111] Маркс е възнамерявал да продължи ръкописите за капитала с втора книга за поземлената собственост, трета – наемен труд, четвърта книга – специално посветена на държавата, пета – на външната търговия, а шеста – на световния пазар. По този въпрос – за плана на капитала, така наречения „План за шестте книги”, които според Маркс е трябвало да съответстват на икономическите фази на капитализма, вж. А.М. Когона, „В творческой лаборатории Карла Маркса”, М., 1988.
[112] Виж например много информативната книга на Фюре – Furet Francois , 1995. Le pass é d ’ une illusion . Essair sur l ’ idee communiste au XX siecle , Paris , Lafont et Calman - Levy ; също и специално изследване на огромен масив от формуляри, намерени в архивите на Коминтерна, формуляри, които е трябвало да попълват коунистите с данни за себе си по над 60 въпроса – Pennetier Claude , Bernard Pudal 1996. “La verification”. L’encadrement biographique communiste dans l’entre-deux-guerres. Geneses, 23 juin 1996, pp.145-163. Furet Francois, 1995, Le passe d’une illusion. Essair sur l’idee communiste au XX siecle, Paris, Lafont et Calman-Levy.
Вж и книгата за съветския комунизъм на Paperniy Vladimir , Kultura dva, Novoe literaturnoe obozrenie, Moskva, 1996.
[113] Например в „Надзор и наказание”.
[114] Вж напр . Robert Castel, Les metamorphoses de la questions sociale, Paris, Fayard, 1995; Daniel Cohen, Trois lecons sur la societe post-industrielle, Seuil, Paris, 2006; Costa Esping-Andresen, Les trios mondes de l’Etat Providence, Paris, PUF .
Разбира се, това изложение е много огрубено, защото има различни форми – както показва цитирания тук Еспин Андерсен – на welfare държава, например либерална, корпоратистка и социално-демократическа, но тук огрубяването ни е неминуемо.
[115] От действително гигантския обем литература тук си струва да отпратим читателя-неспециалист към няколко заглавия:
Daniel Cohen. Trois lecons sur la societe post-industrielle, Seuil, Paris, 2006
Luc Boltanski, Eve Chiappello, Le nouvel Esprit du capitalisme, Paris, Gallimard, 1999
Anastasios Korkotsidis, Consumer Capitalisme, Routledge, 2007
Don Slater, 1998, Consumer culture and Modernity, Polity Press, Cambridge;
Zukin, S., P., DiMaggio (eds.). 1990 Structures of Capital: The Social Organization of the Economy. Cambridge: Cambridge University Press.
Manuel Castels (2000), The Rise of the Network Society. The Information Age: Economy, Society and Culture. Volume 1. Malden: Blackwell. Second edition
Dan Shiller (2000), Digital capitalism. Cambridge, MA: MIt Press
Marc Porat (1977) The information Economy. Washington DC, US Department of Commerce
Baudrillard, J., La societe de consomation Denoel 1970
Beck, Ulrich (1992) Risk society: Towards a New Modernity, London, Sage
Beck, Ulrich (2000) The Brave New World of Work, Cambridge University Press, Cambridge
Adam, Barbara & Beck, Ulrich & Van Loon, Joost (2000) The Risk Society and Beyond: Critical Issues for Social Theory, London, Sage
Ronald Ingelhart, HumanB eliefs and Values: A Cross-Cultural Soursebook, based on the 1999-2002 values Surveys, Mexico City, Siglo XXI, 2004 (co-edited with Miguel Bazanes, Jaime Deiz-Medrano, Loek Halman and Ruud Luigkx
[116] През ХVІІ век Томас Хобс отговаря с една метафора на въпроса „как е възможен социален ред”, ако всеки индивид преследва егоистични цели. Възможно е заради Ливиатан (митично чудовище), т.е. заради държавата. Тя гарантира, че всеобщата индивидуална зла воля няма да се излее във „война на всички със всички”. Това „изкуствено тяло”, държавата, чудовището Левиатан, е фундаменталната гаранция за социалния ред, според Хобс. ДНЗВР (т.е. Динозавър, прочетено консонантно) е закачка, обозначаваща онази грандиозна инстанция, която в края на ХХ век е „крайна причина” за реда, какъвто е. Търпеливият читател ще се убеди, че съвкупният консуматор (ДНЗВР), именно в качеството му на консуматор (а не на производител, примерно) е най-важното условие на стабилност в съвременния свят. Той е и най-важният фактор, обуславящ и посоката на развитие на този свят.
[117] Don Slater, 1998, Consumer Culture and Modernity, Polity Press, Cambridge
Anastasios Korkotsidis, Consumer Capitalisme, Routledge, 2007
[118] Съвкупният разход на всички домакинства в света се оценява от съвременните икономисти на около 100 000 милиарда долара. Над 70% от тях се харчат от домакинствата в САЩ, Европа, Япония и пр. страни от «златния милиард».
[119] Така физиците обозначават героя от мисловен експеримент: демонче, което отваря и затваря лека преграда , като така разделя молекулите в стаята на бързи и бавни. Пуска първите в лявата половина, а вторите – в дясната. Така в едната част на стаята би се образувал лед, а в другата – горещ газ, тоест би се нарушил втория т закон на термодинамиката.
[120] Откриваме ли нещо общо при всички тези резонанси? Да, определено един и същи е предметът, който се изживява като застрашен: това е човешкото тяло. Единствената обща ценност на почти целия ДНЗВР е свещеното тяло на отделния консуматор. А може би то е дори предмет-носител на цяла невидима утопия: утопията за тялото /Вж. Райчев, А., „Привилегировани гледни точки”, 2000, С. 133 и сл., www . Raichev . org
[121] The death of Class, Jan Pakulski and Malcolm Waters, London, Sage, 1996. (A somewhat postmodern rejection of the relevance of class for modern societies ) е критиката на М. Буравой, вж. също и известната статия на Ралф Дарендорф „Новата глобална класа”, публикувана в христоматията „Социологията като шанс”, съст. Л. Деянова
[122] Напр. в „Епохата на достъпа” , Джереми Рифкин, издателство Атика, 2002
[123] Ако сравнението между летището и конския вагон ви се вижда прекалена волност, трябва да се подсетите за еволюцията на работническия стол до шведска маса.
[124] Да си припомним тезата на руския социолог Здравомислов: “Интересът е проекция за възпроизводство на статус”.
[125] Поради опасността тук да се заплетем в стогодишен научен спор, само ще вметнем, че с „елит” тук обозначаваме онзи тънък обществен слой, който осигурява целостта на социума, неговата способност да разбира себе си и да действа (навън и навътре) като едно същество. Което в никакъв случай не се свежда само до политическата власт. Това поставя елита – както показват други наши изследвания – в позиция да огласява отвъдности, трансцеденции. Под което не трябва да се мисли само „нещо религиозно”, но и бъдещето, миналото, съноподобните и изобщо граничните състояния...- вж. „Привилегировани гледни точки”, Райчев, А. , стр. 128 и сл., www . Raichev . org
[126] Жил Дельоз, Постскриптум върху обществата на контрола, публ. в “ L ’ autre journal ” No .1, май 1990 (непубликуван превод на Антоанета Колева).
[127] Пак там
[128] Че той, както и капиталът, парите и т.н. не е вещ, а обществено отношение , че собствеността е превърната форма на власт ( Вж. Райчев, А., Привилегировани гледни точки, С. 2000 , стр 73 и сл.) ; www . Raichev . org
[129] Пак там.
[130] “Маркетингът интерпретира копнежите на клиента”, пише Норберт Болц в “Консумистически манифест” (превод Александър Андреев, ИК “Критика и хуманизъм”). “И в крайна сметка желанието на клиента не е нищо друго, освен интерпретация. А онова, което самите хора мислят за своите копнежи, е само симптом на тези копнежи”.
[131] Деян Деянов, “Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки. (Хуманитаристиката след смъртта на човека). Пловдив, 2001.
[132] Benn (1979: 150 f ): Essays und Reden , Frankfurt / M , цитиран по Beck , Ulrich : Die Erfindung des Politishen , Frankfurt / M . 1993
[133] В края на първия том на забележителната си трилогия (в заключението) Мануел Кастелс показва основите на свръх-цивилизация – общество, преодоляло опозицията Природа – Култура и живеещо не в Природата, а в самото себе си!