Да хвърлим сега птичи поглед към „съпротивата“, която българите в Прехода организират срещу натиска върху потреблението. Тук – понеже „сиромах човек е жив дявол“ – имаме изобилие от форми: като започнем с „териториално свиване“ (т. е. с преместване в по-евтин апартамент, за да се даде по-скъпият под наем) и свършим с възникването на цяла „просяшка индустрия“ около вторичните суровини.
Но основните посоки на сериозна съпротива са две:
а. дребно земеделско производство на храни и други форми на т.нар. “самозадоволяване”;
б. гурбетът в чужбина.
Гигантски е обемът на „самозадоволяването“ в България през Прехода. Ето данни на социолога Кольо Колев в изследване на Социалдемократическия институт (1999 г.) [65]:
„ - 9% от българите не консумират никаква друга храна освен онази, която могат да си произведат сами;
- 45% разчитат главно на домашно произведени храни, а именно:
- 50% сами (респективно родителите им) произвеждат картофите.
- 35% сами (респ. родителите им) произвеждат пилешкото месо;
- 34% сами (респ. родителите им) произвеждат месото;
- 46% сами (респ. родителите им) произвеждат плодовете и зеленчуците;
- 28% сами (респ. родителите им) произвеждат киселото мляко;
- 24% сами (респ. родителите им) произвеждат сиренето.
Това, разбира се, далеч не означава, че останалата част от непроизвеждащите сами храната си отиват да пазаруват. Например 50% от хората, които не произвеждат сами месото си, просто не ядат месо; 45% от непроизвеждащите пилета не ядат пилешко; 50% от тези, които нямат градина или пък роднини на село, не купуват и не ядат плодове и зеленчуци.
Данните показват, че една от границите на масова пауперизация в края на 90-те години минава по линията „яде – не яде“. Един от основните фактори за попадането от едната или от другата страна на тази линия е връзката със земята”.
А по данни на ББСС „Галъп Интернешънъл“ през същата година българите са „затворили“ 400 000 000 буркана. Това прави нещо като четвърт милиард евро в стойностно изражение. Един завиден натурален „транш“, който свързаните със земята българи са изпратили на самите себе си. Ето едно от обясненията защо при африкански по нивото си официални доходи българите в Прехода все пак не гладуват [66].
Размерите на гурбета пък могат да се оценят само косвено. Полулегалното и нелегалното работене в чужбина с пъти надвишават официалното, поради което извор на реални данни могат да бъдат единствено социологическите проучвания. Експертната оценка на социолозите от ББСС „Галъп интернешънъл“ е следната:
- около 1 млрд. евро са получени в България от роднини в чужбина през 2003 г. Същият начин на оценка дава за предишните две години съответно 600 и 800 милиона евро. Ето защо предполагаме, че това е не просто значим буфер, но и растящ такъв;
- само в Гърция за 2002 г. полузаконно и незаконно работещите (предимно сезонно) се оценяват на 100 000 българи, за 2004 г. – на 200 000, а за 2006 – 300 000. Наши всекидневници се продават масово в деня на излизането им и в Атина, и в Солун, и дори на остров Тасос! Можем да обобщим, че този буфер надхвърля оцеляването в Прехода и че е механизъм на реална рекапитализация на България. Предполагаме, че през следващите години той би могъл да носи на страната приток от типа на 2 млрд. годишно, което само по себе си би означавало рекапитализация на България за около 10 г. [67].
И при производството на храни, и при гурбета ясно личи дълбоката база на този вид буфери: това са родовите мрежи, семейните отношения. Макар и не така силна както в миналото, патриархалната основа, наследена от класическото село, играе роля на „универсален буфер“. Това е чудесна илюстрация как една реликтова форма, нещо отживяло и умиращо, позволява на модернизацията да протича по-плавно и по-безболезнено.
Не е за подценяване и мирогледно-ценностният аспект тук: мисловно объркан, пометен от вихрушката на промените, експроприиран като статуси, „обикновеният човек“ намира нещо твърдо, за което да се хване, което да придаде смисъл на усилията и страданията му: „Правя го за децата.“
И накрая, един своеобразен „буфер със закъснение“ – собствеността върху земята. Тази земя, която мнозинството български домакинства получиха в резултат на една много бавна и много сбъркана реституция, след 2001 година започна да добива реална стойност. Процесът се разгърна и се превърна в реален фактор за рекапитализацията на българите успоредно с евроатлантическата перспектива на България [68] , тоест със значителния ръст на чуждестранните инвестиции.