Без да претендираме за изчерпателност, драматична и масова загуба на статуси/достъпи се регистрира емпирично поне в следните 10 области:
1. Собственост на недвижимост. Този статус бива удържан формално, т. е. нямаме пряка загуба на собственост – собственици в България, както и преди 15 г., са над 90% от домакинствата. Но тази собственост е наполовина куха, понеже амортизацията е изпила част от съдържанието й. Апартаментът от 70 квадрата на десетия етаж на стойност цял един живот е станал или недостъпен, защото асансьорът отдавна е спрял, или трудно обитаем, защото покривът тече. Не преувеличаваме, съдете сами – към 2001-ва близо две трети от домакинствата в България не са правили ремонт и не са влагали средства в жилищата си през последните 5 години. Огромна е и амортизацията вътре в жилищата, на домакинската техника. Оценките за отложено потребление в това отношение са за милиарди левове.
2. Професионален статус. Към 2000 г. безработицата достига 19% и нито веднъж не пада под 12%. Още по-важно е, че в цели региони тя трайно стои на нива от типа на 30%. По оценъчни социологически данни 30% от трудоспособните българи са принудени да работят значително под квалификацията си: „инженерът-таксиджия“, „квалифицираният стругар-козар“ са типови случаи на родния Преход.
3. Образователния статус ще коментираме отделно.
4. Майчинство, социални придобивки за децата, равенство на половете. Това е сферата, в която настъпва може би най-драстична „експроприация“ на статуси/достъпи. Да започнем с това, че през 70-те и 80-те години една майка на три деца получава преки парични помощи, възлизащи на двойна минимална работна заплата (което е напълно ликвидирано). Да продължим през огромната дотация на детските стоки (дрехи, обувки и пр.), която изцяло отпада. И да завършим с факта, че за броени години женският труд става по-ниско платен (по различни оценки 60–80 на сто спрямо „мъжкия“). Тук обезателно трябва да се добави и радикалната законова промяна при развод. Социалистическата държава „със зъби и нокти“ защитава интересите на децата: собствеността остава при онзи родител, при когото и децата (в мнозинството от случаите – при майката). В средата на Прехода съображенията за децата отпадат и съдът следи логиката на собствеността и интереса на собственика, с което жените се поставят в една допълнителна зависимост.
5. Здравен статус. Тук може да се напише цял трагичен роман, но главното е, че значими групи хора са със силно ограничен достъп до здравеопазване. Само няколко щриха: смъртността се е увеличила, включително детската, инвалидността – също, дори туберкулозата бележи ръст от 106 случая на сто хиляди на 188 случая в края на 90-те години. Там, където здравеопазването е изцяло платено, например при зъболечението, картината е злокобна: около две трети (!) от възрастните и една пета (!) от децата в страната имат стоматологични проблеми, които не могат да решават поради липса на средства [62].
6. Статус на мобилност. Още едно фрапиращо число – през 1999 г. 56% от пълнолетните българи не са напускали нито веднъж селището си. По същото време около 800 населени места у нас са без постоянен обществен транспорт. Рухва в значима степен и пътната инфраструктура.
7. Информационен статус. Тук картината не е просто негативна. Има драстичен спад на потреблението на текстове (книги, вестници...), но и бурен ръст в други области като телевизия, видео, интернет. Регистрира се не толкова загуба на достъпи, колкото крайно диференциране на духовното потребление като вид (и съответно поява на множество субкултурни общности). Масовият отказ от консумация на класически „сериозна духовна продукция“ е по-скоро световна тенденция, а не резултат само от натиска върху потреблението.
8. Битово-ритуални статуси. Имаме предвид преди всичко изключително важни за масовия човек ритуали: сватби, кръщенета, „изпращане на войник“ и т. н., които стават истински разорителни. Отчетен е и голям спад при „ходенето на заведения“. Колкото до „светския живот“, достатъчно е да приведем следния факт из областта на маркетинга: 70% от консумацията на кафе в днешна Австрия (и това е нормалното ниво и за много други страни) става „навън“, в заведения. За България този показател е 30% . Просто си го пият вкъщи!
9. Българинът има особена чувствителност към отпадането на „почивката“. Гигантската, уникална дори в сравнение с други соцстрани почивна база довежда (към 1988 г.) до факта, че 40% от населението са били на курорт всяка година. 10 години покъсно „класиралите“ се за почивка са четири пъти по-малко.
10. Почти изцяло отпадат програмите за интеграция и развитие на малцинствата (главно ромите). Допълнителен удар по тази група от населението нанася ликвидирането на Строителни войски, тъй като те преди това играят огромна роля за културното, образователното и професионалното развитие на етническите малцинства, бидейки практически единственото ефективно „професионално училище“ за голяма част от тях.
***
Да се върнем отново към понятията „средна класа“ и „декласация“.
Колкото е условно да се каже, че 80 на сто от жителите на социалистическа България са „средна класа“, точно толкова условно е и понятието „декласация“. Работата е там, че „нормалните“ декласации са свързани с преминаването от една класа в друга и най-често това е някакъв вид експроприация (в класическия случай – на земя).
В нашия случай декласацията не е изпадане от „горно“ в „долно“ социално положение, а самата поява на тези „горно“ и „долно“. Това е така, защото жителят на реалния социализъм има своите придобивки (и всъщност привилегии, макар да звучи предизвикателно [63]) не като лична собственост, а във формата на въпросните статуси, които се поддържат за сметка на държавата.
При социализма обаче отношението „статуси – вещи“ е значително по-сложно от аналога му в едно пазарно общество, където има универсален съизмерител – парите. Декласацията на масовия човек също се базира в известен смисъл върху „експроприация“. Само че тя тече в невидими за него форми. Те са, общо взето, три:
а) пряка загуба на достъпи (културен статус, статус на мобилност и т. н.);
б) амортизация (на личната собственост, на здравето и т. н.);
в) изпразване на статусите от съдържание (формално статусът се запазва, но по същество е отнет, макар и не съвсем разбираемо за потърпевшия. Ще се убедим в това след малко, когато коментираме подробно ситуацията с образователните статуси на българските деца).
Разбира се, над тези три форми на отнемане доминира унищожаването на общодържавната индустриална и селскостопанска собственост, обсебването й в полза на малцина, т. е. натрупването на капитали чрез декапитализация. Няма да навлизаме в детайли – декласацията ни интересува само в макромащаб, не вземаме предвид интимните й механизми. Впрочем Николай Тилкиджиев и Мартин Димов казват, че в целия съвременен свят има „преход от традиционния тип класова структура към социално-професионален тип класова структура... при която основните... линии на неравенствата вече не са толкова... пряко свързани с отношенията към собствеността, колкото с различията в придобития от отделния индивид социалноикономически статус“ [64] .
Към тази добра формулировка можем да добавим фазите на декласация при нашия Преход:
а. Натиск върху статусите, водещ до:
б. Намаляване на консумацията в началото, а после
и до:
в. Трайна загуба на статуси/достъпи и:
г. Евентуално загуба на собственост.
До фаза „г“ достигат малцина в редки екстремни случаи. Масовият българин успява да спре на фаза „в“. Впрочем „голямата“ си „собственост“ социалистическият човек губи не по силата на неудържимия натиск върху потреблението, а в хода на приватизацията.