Размерът на този натиск може да се представи в обобщаващи количествени оценки: към 1997 г. потреблението в страната спада с около 70% спрямо 1989 г. Дори и през 2006 г., то е едва половината от нивото преди Прехода. В края на 90-те години близо половината български домакинства са изтласкани от пазара почти изцяло – едва ли не те купуват само ток, хляб и... нищо друго. Ето само няколко щриха на „напускането на пазара“ от българите, очертани в изследване от 1998 г.: за последните 12 месеца нито веднъж не са купили ново сако (или рокля) 84% от хората; нови обувки – 62%; книга – 81%; не са посетили ресторант – 82% [61] .И това при положение че над 90% от домакинствата (т. е. далеч над средноевропейското ниво) са собственици на недвижимост!
По данни на социолога Живко Георгиев, задълбочен изследовател на социалната диференциация, през първата половина на 1999 г. „горните“ 8% от потребителите са изконсумирали толкова, колкото „долните“ 73%! А съотношението между първите 10% и последните 10% по консумация е приблизително 1:20. Тоест само за 10 години диференциацията е достигнала спиращи дъха нива. Затова всякакво дълго умуване за настроенията и тенденциите в масовото съзнание е съвършено излишно.
Сърцевината на проблема дори не е толкова в количеството, а в качеството на случващото се. Социалистическата държава преразпределя и дотира едва ли не всичко – това е същностното й поведение. Тя е своеобразен суперкредитор, който непрекъснато налива ресурс в статусите на всички без лихви и главници. Паричното изражение на възнагражденията от труд по правило е решително под половината от реалното, получавано по линия на статусите. С премахването на тази държава отпадат (не с един замах, но сравнително бързо) уравниловъчните механизми, които правят възможни трамвайни билети за 4 стотинки, кино за 20 ст., вестник за 3 ст., бензин за 30 ст. – все факти от „златната епоха“ в съзнанието на повечето българи. И тук съвсем не става дума за апологетика на онази държава, която без никакво съмнение е тоталитарна, репресивна, икономически неефективна и в крайна сметка обречена. А просто за отчитане на реални придобивки, които масовият човек първо получава, а после губи. Загубата в началните години на Прехода му изглежда временна, но се оказва на практика трайна и окончателна. И когато той осъзнава тази безвъзвратност (датировката на това осъзнаване е различна в разните хорски глави и съдби), възниква решаващо важно условие за край на Прехода. Ако не вярвате в това, пробвайте да убедите някого, че трамвайният билет, киното, вестникът и т. н. биха могли да върнат старите си стойности. Проблемът не е просто и само в цената, в държавното дотиране. Той вече е структурен – отпадналата възможност е довела до отпаднала потребност.
Най-лесен за разбиране тук е примерът с четенето на всекидневници. В края на социализма 4,5 млн. българи имат статуса „читатели на вестник“. 12 години по-късно в същата рубрика заварваме само 1,5 млн. души. 18 години по-късно – под 1 милион. Това не значи, че по принцип статусът не може да бъде възстановен. Но някак не се случва!