Случилото се в България през 2001 г. е удивителна илюстрация на известната мисъл, че в ирационални форми „историята действа рационално“.
Ще се опитаме да конструираме (привилегирована) гледна точка, обясняваща как емпирични фактори формират мислите и поведението на реалните участници в ситуацията.
И така, към пролетта на 2001 г. имаме изчерпване на легитимационния потенциал на елитите на прехода, намерило израз във:
а. оформяне на недоволство към елита като цяло главно чрез „корупционен дискурс“ (Иван Кръстев) [95] – едно „задължително“ обществено мнение , че „Те“ са разорили държавата с користна цел;
б. масово осъзнаване на „капана“ на би-полярния модел – във формата на недоволство от партиите (които „нямат личности“) и на нежелание да „се избира пак между БСП и СДС“;
в. изключително високо социалнопсихично напрежение на населението – дребни епизоди [96] нагнетяват енергии, близки до „революционно насилие“;
г. масов прилив на електорални чувства към завърналия се окончателно в страната бивш цар – Симеон ІІ. За няколко месеца рейтингът му нараства от 32–33% на 68–70%;
д. Симеон ІІ, който допреди това застъпва позицията в България да се възстанови конституционна монархия, е взел решение да се кандидатира за президент (подобни прецеденти има в историята на други страни) [97].
Всичко това, взето заедно, експлодира (в мирна форма) на изборите през юни 2001 г. Симеон ІІ с набързо регистрирано свое движение – НДСВ, печели абсолютно мнозинство в парламента [98], а БСП и СДС не набират и 20% всяка.
Забележително е, че управляващият по това време СДС има процедурна възможност да не допусне Симеон ІІ до избори. Но не се решава да го стори – твърде очевидно е, че до месеци „държавата ще падне“. Още по-интересно е да се отбележи също, че в щаба на Симеон ІІ също съзнават тази възможност и дори обсъждат план царят обидено да не се яви на избори, за да пожъне през есента плодовете на една бъдеща „революция“ и да установи монархия. Той обаче лично се отказва от този вариант – заради огромната му социална цена.
Самият мит за Царя го описва като същество, което:
- се завръща от отвъдното (където е пребивавал 50 години, за които, както се и полага на едно уважавано отвъдно, не се знае нищо дефинитивно);
- произхожда от род, управлявал България в „златен век“, което е равно на легитимация. (Тук се има предвид главно баща му, цар Борис ІІІ, царувал от 1918 до 1943 г., за когото в мита се твърди, че е бил умен и демократичен монарх, отровен от Хитлер, макар и негов резервиран съюзник, и обичан от българите. В масовото съзнание също функционират впечатлили народа сведения, че цар Борис е карал локомотив.);
- има неограничен ресурс (понеже познава короновани глави, арабски шейхове и милиардери);
- има идеална, чисто отвъдна мотивация – склонен е да твори самоцелно добро (в този смисъл митът не разглежда поведението на Симеон ІІ като политическо и борави единствено с морални категории).
Дори това бегло изброяване показва, че легитимността на Симеон ІІ като алтернатива на би-полярния модел има като условие за възможност неговото неучастие в Прехода (и в причините за него, разбира се). С което фактът, че е необичаен и странен „чужденец“, от минус се оказва основен плюс на лидера.
Преди обаче да преминем към действителното съдържание на случилото се, не без удоволствие ще проследим иронията, която историята отрежда на България в този епизод. Съдете сами:
а. Симеон ІІ иска да стане конституционен монарх, но решава да се кандидатира за президент на България, а накрая се оказва неин министър-председател! Той – от друга страна – мисли себе си по аналогия със своя приятел и роднина, испанския крал Хуан Карлос, т. е. си се представя в ролята на обединител на нацията и на гарант за демокрацията. А се оказва основател и лидер на партия [99] (т. е. дефинира някаква частичност на нацията!);
б. огромна маса българи съзират в Симеон ІІ харизматик, волеви човек, ако не диктатор, то поне „силна ръка“. Във всеки случай те се уповават на него като на сила, способна да “поправи” Прехода, да ги извади от позицията им на губещи от него [100]. Вместо това те получават край на този Преход! Мачът-реванш бива заменен с край на мача! От друга страна, те се стремят да ликвидират „партийната система“, която им носи само зло, и да видят начело „истински личности“. На дело обаче се получава партия – само че невиждана дотогава в България: центристка не по съдържанието си, а само по функциите си.
Сега вече можем да видим какво фактически става с мита за Царя и с идването му на власт.
Помним, че елитите на Прехода се легитимират по особен начин – чрез противопоставяне. Но не за бъдеще, не за проект, а за минало, за интерпретация. И също така, че зад кулисите протича едно приватизиране на трохите от гигантското рухване на старата държавна индустриална собственост. Реалният модел се оказва всъщност двойно сплетен лабиринт от (1) мутирали социални канали и мрежови образувания, наследени от бившия режим, и (2) новообразувани структури, породени от допира на тези мрежи с външни контрагенти.
Царят (появата му, митологизирането му) прекратява нежната гражданска война в страната, защото прави невъзможен по-нататъшния диалог за миналото. От една страна, той не е участник в Прехода, а - от друга - е „самото минало“, символ на „златния век“. Хем няма минало, хем е самото минало! И същевременно е посредник между воюващите досега светове на „преди“ и „след Девети“, т. е. представлява самата граница между тях.
Това значи, че в известен смисъл той делегитимира елитите. Но го прави в степента, в която те са елити на Прехода. В друг, много по-съществен смисъл той легитимира нови елити извън противопоставянето, по нов начин.
Как?
Тук трябва да се вгледаме в резултатите на Прехода. И главният от тези резултати – пазарната икономика – веднага ще ни напомни, че е възникнала класа на собствениците. Появата на Симеон Сакскобургготски ликвидира типичното за Прехода напрежение в политическото пространство и с това окончателно легитимира възникналите отношения на собственост. Да припомним пак, че „собствеността“ тук трябва да се разглежда не само в материален, но и в символен аспект (по Бурдийо).
Завръщането на Царя подвежда мнозина да определят тази развръзка като „реставрация“. Наблюдаваме обаче характерен и за други революции „Бонапартистки етап“. Както след Наполеон І вече нямаме аристократи и „трето съсловие“, а само собственици и лишени от собственост, така и след Симеон ІІ българите престават да се делят на червени и сини, а се диференцират (и в практиката, и в съзнанието си) по имуществен признак. Тъкмо това е първият и главен смисъл на тезата, че малко след идването на Царя Преходът свършва.
Силна абстракция (а всъщност само преувеличение) е твърдението, че по време на изборите през 2001 г. „половин България“ е в плен на мита „Симеон ІІ“. Една значителна част (вече е трудно да се установи колко голяма) извършва рационален, инструментален акт: нещо като „как да свалим от власт СДС, без да качим БСП“. Тези хора са водени от мотив за нормализация на живота: схващат политическото напрежение на би-полярния модел като неадекватно високо.
Митът за Царя е краткотраен (не продължава и една година), с което е свързан и втори, но частен резултат от този мит.
Демитологизацията тече като разочарование (отвъдните ресурси не се появяват; никаква лелеяна справедливост не настъпва; царят не се оказва способен да превърне загубилите от прехода в печеливши) [101] . Но загасването на избухналия царски вулкан не остава без последица: би-полярният модел е разрушен. Не само в смисъл, че двете големи партии намаляват присъствието си в политиката, случва се нещо далеч повече – в страната се образува траен политически център.
НДСВ е центристка партия не в някакъв идеологически смисъл; тя не се намира идейно по средата на БСП и СДС (както впрочем видяхме – „среда“ между тези две просто не може да съществува, те се дефинират една друга). НДСВ се намира в центъра в политическия смисъл на думата, т. е. по своята функция е първата (след ДПС) значима родна политическа формация, способна да сключва както леви, така и десни коалиции – защото получава гласове от двете страни.
И това е един съществен втори смисъл на израза „край на Прехода“: политическото пространство в България променя едно от фундаменталните си свойства. Появява се звено, което може да бъде мислено като съюзник както отляво, така и отдясно.
Ще завършим с тази тема, спирайки се на още една ирония на историята. При появата на царя на политическата сцена немалко коментатори предвещават „край на политическото“, т. е. рухване на демократичната политическа система в България. Този им страх е вдъхновен от съвсем правилното наблюдение, че царят прекратява дотогавашните начини на легитимация на червено-синия елит.
А иронията е, че всъщност той легитимира елитите в много по-силен от предишния смисъл – вече не като политици, а като собственици. Системата не само не рухва, но се усложнява, изпълва се с нюанси – и с това придобива значително повече стабилност.
Ако сега потърсим противоречието, което лежи на дъното на краткото пребиваване на Симеон ІІ в качеството на вълшебен „предмет“, ще открием удивителна прилика с извора на „червените“ и „сините“ митове. А именно:
„Стана много лошо (след 10 ноември).“
„Може да стане хубаво. (Защото Симеон ІІ е тук.)“
(Как – отново дявол да го вземе! – ще стане хубаво, като е станало уж толкова лошо?!)
Затова „Симеон ІІ“ (като митологема) е особен трикстер. Той работи и в дясното, и в лявото митологично пространство. И митът за Царя е не само:
а. универсален;
б. кратък;
но и:
в. унищожителен за другите митове (понеже взема важни части от тях, но – видяхме – не от самите митологеми, а от условията им за възможност).
Помним структурния извор на „синьото“ митотворчество: „Стана хубаво – стана лошо“. „Червените“ митове имаха 50% същия източник: „Беше хубаво – стана лошо“. Сега виждаме, че се е появил мит със структура: „Стана лошо – но ето Симеон пристига“. Харизматикът „експроприира“ части от действащи анонимно митологеми и ги мутира! Нещо като митотворчество с взлом! Взлом, който разхерметизира обезвъздушеното митологично пространство и връща на сцената реалността.
Дали тук се докосваме до някаква по-обща закономерност на мутация на митовете? Трудно е да се каже. Но със сигурност при демитологизацията на Царя не виждаме следваща мутация. Комунистът, спомняме си, мутира в Ченге. „Горбачов“, с известна уговорка – в „СДС“. „Царят“ не мутира, а просто се демитологизира, бива освободен от вълшебни функции (което се осъзнава от доскорошните носители на мита като тяхно голямо „разочарование“).
Това е разбираемо и от друга гледна точка: с митологични функции е надарено тялото на един харизматик. Друга, втора митологема не може да се удържа върху същото тяло. По-скоро очакването за „чудо“ ще бъде пренесено върху друг човек. В случая за тази цел служи буквално „тялото“ на ген. Бойко Борисов. Това е напълно видимо в хода на демитологизацията на Симеон ІІ. Харизмата му бива буквално прехвърлена върху бившия му бодигардд, станал главен секретар на МВР. Рейтингът на последния достига 75%! И той в продължение на години остава № 1 по популярност в страната.
Установяваме нещо поразително. Видяхме вече защо митът за Царя играе заключителна роля в самото пространтво на митовете. Но след „разочарованието“ от Царя следва не нова митологизация, а масово „чувство за завръщане в реалността“. Масовият човек преживява това като отказ от големи колективни идеи и разкази; като увереност, че „трябва да се оправя сам“ и „никой няма да му помогне“. Условията за възможност за мита (например „стана хубаво + стана лошо“) деградират до нещо като „стана тя, каквато стана“. Масовото политическо действие угасва в пасивност, като досегашният участник в него започва да вижда себе си като неучастник.
Тази невинна процедура крие в себе си нещо същесвено: „реалността“, в която се завръща „излъганият, разочарован, обикновен човек“, е преди всичко реалност на новите отношения на собственост и на новите социално-класови структури!
А това означава, че е заработил удивителен механизъм: демитологизацията легитимира!
Новите елити са легитимирани с нещо, което можем да наречем „негативен акт“: не с позитивна процедура, а с отказ; не с активност изобщо, а с вид пасивност. (С отказ от колективна активност; с отказ от митологеми и идеологеми; със „свиване в черупката“, със затваряне на хоризонтите на социалното мислене и действие до хоризонтите на личния интерес и интереса на малката група - най-често семейството.)
„Такава е реалността, такъв е животът“ – до това в крайна сметка се свежда легитимацията на вече трайните, дългосрочните, постпреходните елити.
И няма никакво значение дали тези нови елити са ненавиждани, презирани или подозирани. Те са признати за такива, актът на тяхната неявна и непоискана легитимация се е състоял. Преходът е свършил.
Войната между Бившите и Бившите Бивши поражда Новите, т. е. елитите на Прехода. Сега виждаме, че биват легитимирани Новите Нови (собствениците, в широкия смисъл на думата, в т. ч. разполагащите със символни и други капитали).
Легитимирани не значи обичани. Тези Нови Нови са обект и на ред атаки, изобщо на усилия за делегитимация. Но дори само последното означава, че въвеждането им в центъра на политическия и преди всичко на стопанския живот се е състояло необратимо.
Съдбата им – каквато и да се окаже тя – не е вече съдба в рамките на Прехода. И делението им на части, и обединенията им, и стратегиите им, и политическите им проекти са все елементи от една съвсем друга история. От съвсем-съвсем други времена.