Самият факт, че Преходът свършва [102] , се оказва трудно забележим за участниците и потърпевшите в събитията. Това е толкова пълноценно и наситено време, че прилича на истински, вечен кръговрат. Година преди края му никой не подозира, че други времена са на прага. Какво говорим преди края му! Дори след този край трябва да мине доста време, докато хората масово осъзнаят и почувстват, че „Прехода“ вече го няма. И не само „обикновените хора“, но и професионалните политици. А най-обидени от случилото се повтарят и ще продължат да повтарят, че нищо не е свършило. Всъщност има още по-обидени, които уверено твърдят, че нищо не е още започнало...
През 2001 г., след изборното поражение на СДС и разпада на би-полярния модел, Иван Костов сътворява следния триходов макроплан:
Такт 1. Царят се проваля.
Такт 2. БСП идва на власт (и също се проваля).
Такт 3. По силата на двуполюсната закономерност СДС взима обратно властта.
Това не се сбъдва. Тъкмо защото Преходът свършва (факт, към онзи момент незабележим).
Царят не се „проваля“ – в смисъл, че не следва нов мит. Присъствието му се демитологизира, което се оказва начин изобщо да се демитологизира масовото съзнание. Хората заживяват в „реалността“ и започват да схващат възникналата пред очите им картина като „живота“, като „естественото състояние“. А потъналите в Прехода години за все повече съвременници заприличват на сън – доста кошмарен за мнозина. Тук впрочем можем да посочим и критерий за фалшификация на модела ни (в смисъла на философа Карл Попър). Ако и когато – след мита за царя – възникне нов масов мит, то и тогава съждението за край на Прехода би било фалшифицирано, невярно.
С разказа ни се опитахме да разчупим няколко илюзии за изминатия Преход:
1. Че „след 10-и“ става подмяна на елита. Вместо това имаме негова диференциация, разделяне на две части, излъчване на Нов елит (временен и противоборстващ) и след много перипетии поява на още по-нов.
2. Че политическият живот у нас през Прехода е люта битка за гласове на СДС срещу БСП. Вместо това видяхме, че електоратите им са почти херметични. Тоест те не са даже в диалог помежду си, а пулсират по механизма ядро-периферия.
3. Че негативните енергии на българското общество произтичат от неговото обедняване. Видяхме, че обедняването е следствие, а дълбоката същност на процеса е декласацията на милиони хора, загубата на статуси и достъпи, предефинирането на мястото на огромна маса хора в обществото.
4. Най-трудна за разбиване беше илюзията, че масовият човек в Прехода се заблуждава, че мисли хаотично и смята погрешно ту едно, ту друго. В действителност обаче намираме стройна и добре изградена „система от митологеми“, които „цъкат“ с точността на швейцарски часовник.
„Преходът свършва“ в дълбочина означава, че описаните уникални и еднократни процеси приключват. В резултат:
1. Установяват се трайни отношения на собственост.
2. Декласацията престава. Започва да се стабилизира нова стратификация.
3. Би-полярният модел се разпада.
4. Общественото съзнание съществено се демитологизира (което не значи, че не живее с илюзии и привидности).
5. Елитът на Прехода се делегитимира, т. е. легитимира се нов елит, вече не преходен, а траен.
„Край на Прехода“ има и по-очевиден повърхностен смисъл. Той е даден за непосредствено наблюдение:
- приключва геополитическата преориентация (НАТО, ЕС);
- започва стопански ръст;
- спада политическото напрежение, започват социални напрежения;
- изпадат в криза всички традиционни политически субекти; появяват се нови.
„Краят на Прехода“ означава не само край на сблъсъка за миналото. Той бележи и изчерпване на съгласието за общо бъдеще. Най-малкото защото след Прехода българите нямат общ хоризонт: уникалният процес е завършил, пътят към Европа е извървян, бъдещето се индивидуализира разнопосочно.
Чудим се сега: дали този наш разказ е реплика към историческото дело на бащата на българската социология Иван Хаджийски, към някаква нова и оптимистична теория за нашия народ? Или просто компенсираме неспособността си да направим едни „Записки“ à la Захари Стоянов по новите български „възстания”?
Дявол знае. Във всеки случай за нацията ни случилото се е déjà vu. Сравнете селото, описано от Иван Вазов, със същото село 30 години по-късно, разказано от Елин Пелин. Каква ли катастрофа се е разразила, та милата пасторална картинка е заприличала на безнадежден ад? Допирът до Европа, модернизацията – нищо повече не е сполетяло България и тогава. Не съществува „излизане” от всекидневието без счупване на всекидневието на милиони, всяко ускоряване на историята се плаща с милиони съдби.