Мечтанията за „център“, за „нещо трето“, за „нова сила“ и т. н. съпровождат би-полярния модел от самия му генезис.
Нещо повече, от самото начало на Прехода доминираща, „задължителна“ фигура на общественото мнение е, че „всички тези партии само нагнетяват напрежение“. Смешна работа! Демокрацията в България не е навършила и година, когато става не просто възможно, но и почти обезателно да се казва, че „хората са уморени от нея“, че „им е дошло до гуша от това противопоставяне“ и т. н. Това е възможно поради една особена мисловна фигура, която само напомня на „силогизъм“, но несъмнено съдържа противоречие:
- Стана лошо, защото има остра конфронтация между БСП и СДС.
- Има остра конфронтация между СДС и БСП, защото стана лошо.
Точно в този мисловен „сблъсък“ възниква фигурата на „Центъра“, който магически решава противоречието. Той се оказва самият рай, понеже съчетава несъчетаемото – БСП и СДС. Съчетава го, като взима най-доброто и от двете страни, или по-точно – като маха най-лошото: противопоставянето. И наистина – и в БСП, и в СДС „има добри хора“. Те са добри именно поради това, че не се бият настървено, че проявяват чувство на разум и са диалогични. А лошите са просто „чугунени глави“ – те не само произвеждат лошото, ами и гонят добрите. Последните се оказват избледняващи сини и избледняващи червени (или светлосини, розови), но са такива само докато припознаят истината, а тя е „Центъра“. И те започват да я припознават.
Красиво, достъпно, логично... Но нереализуемо по самия си генезис! Затова „Центъра“ печели битката за общественото мнение във виртуален, неосъществен вид. И губи десетки и десетки реални политически битки – всъщност всички освен последната: в самия край на прехода! Победа, която се оказва изненада за самите победители. Но това вече е епизод от друг филм.
Първоначалните опити за Център са свързани с напъните на определени партии да вземат това място, да се легитимират чрез противопоставяне не на БСП или СДС, а на двете заедно.
Най-ранният опит тук е на БЗНС (още в началото на Кръглата маса). По-късно (пак през пролетта на 1990) идва Българският опозиционен блок (БОБ), който на първото си и комай единствено, но затова пък шумно събиране се прекръства на ББО (за да може центристите да скандират съкращението!). Към същото спада появата на Обединения християндемократичен център (ОХДЦ). Ала той още на първото си събиране взема решение да се присъедини към СДС [92].
Всички тези опити ни изправят пред парадокс: защо при „30 процента свободен електорат“, при доминация в общественото мнение българският политически Център не успява да се състои в продължение на повече от десетилетие?!
В известната ни литература се изказват главно битови обяснения (от типа „много вожд, малко индианец“, сиреч разпокъсаност, борба за лидерство и др.). Но това подменя един парадокс с друг.
Структурната причина е свързана с условията за възможност на БСП и СДС като легитимирани чрез противопоставяне. Видяхме (още в глава 1), че при консенсус за бъдещето тези две части на новия елит се легитимират чрез противостоене за миналото.
Затова най-краткото обяснение на „парадокса на Центъра“ е: центристите не могат да се впишат нито като легитимирани през проект (т. е. през бъдеще), нито през интерпретация (т. е. чрез дискусия по миналото). Това задава и принципния патос за тяхната легитимация: стига минало, стига война за миналото! Хайде заедно! Те не успяват да се включат в обществения диалог, защото по-скоро само констатират неговата непродуктивност. Но последното прави организациите, ангажирани с подобни аргументации, слаби, неярки, повтарящи едно и също. Прави ги много сходни една с друга. Представя ги просто като персонални кандидати за властта, за мястото на другите елити [93]. Нещо повече – постоянно говорейки против двете основни партии, против тяхното взаимно легитимиране чрез сблъсък, центристите на практика укрепват тази легитимация. „Аз не съм БСП“ и „Аз не съм СДС“ е реклама на БСП и СДС и всеки поне малко грамотен в рекламата го знае.
Центърът (по генезис!) не лежи в плоскостта на взаимодействие на БСП и СДС, а по същината си е мит за алтернативно устроено политическо пространство. Но логиката на Прехода е неумолима и тя изключва наличието на значим политически център. И обратно – краят на Прехода отблокира тази зависимост. Центърът в крайна сметка също се легитимира чрез „минало“, чрез „интерпретация“ – само че това минало не са прословутите „45 години“, а самият Преход като „вече минало“. Като лош живот, като страдание, „причинено“ от властите на Прехода (което се схваща като СДС+БСП).
Тоест центризмът през Прехода не е способен на самостоятелна идеология и в този смисъл няма свой двигател. Това обстоятелство има две съществени следствия:
Първо: Центърът „чака“ да рекрутира поддръжници за сметка не на свой естествен ход и развитие, а за сметка на натрупването на недоволство от съществуващия политически модел и въобще от живота като такъв. Той „паразитира“ върху негативните енергии, които синьо-червеното противопоставяне поражда. Следователно той (донякъде) крие в сърцевината си и един антидемократичен елемент (в масовото съзнание, не в главите на лидерите му). А именно: в хода на натрупваното отвращение от би-полярния модел все повече хора си представят този модел като пряко следствие от демокрацията и по-точно от многопартийната демокрация.
И второ: центристите клонят не толкова към появата на Трета партия (каквито неуспешни опити има в началото), колкото към появата на Личност, на политически мъж (или жена), които да сложат край на „цялата тази партизанщина и разцепление на нацията“.
Доколкото проектира бъдеще, Центърът го прави като описание на една некорумпирана, справедлива, добра Власт, която се грижи „за всички“. Тази власт се гарантира от личността на лидера.
Ето защо историята на Центъра в българския Преход е предимно история на харизматици.
Ще се спрем накратко за илюстрация само на двама от тях: на д-р Петър Дертлиев и на Жорж Ганчев [94] .
Още на Кръглата маса през пролетта на 1990 година двата бъдещи политически полюса съзнателно и решително пресичат опитите да бъде обозначен център. Отпърво СДС блокира (чрез напускане на парламента) БЗНС да се изяви като трета страна. Сетне много популярните реформаторски течения в БСП не получават присъствие на Кръглата маса.
Въпреки това част от публиката тежнее към център, иска го като своя позиция и това плахо душевно движение започва да се излива върху фигурата на д-р Петър Дертлиев, който единствен от всички ранни дейци на демокрацията добива „двойна“ популярност – и сред сините, и сред червените. Тогава обаче старият социалдемократ не използва тази енергия: той решава да заобиколи д-р Желев отдясно, за да стане президент. Респективно – БСП предпочита д-р Желев и сключва съответната сделка.
Съдбата обаче за втори път довежда д-р Дертлиев на същото политическо място: той подписва конституцията (лятото на 1991) и не просто добива възможност да обозначи център, а го прави. Но в този момент два фактора изиграват коварна роля. Първо, вместо да скъсат със СДС, и д-р Дертлиев, и Александър Каракачанов (Зелена партия) тръгват да претендират за „истинското СДС“ (и на всичко отгоре нелепо се разцепват, понеже надценяват електоралните си сили). И, второ – видяхме вече, – БСП съзнателно заколва този политически опит за еманципация на центристи: дава синята бюлетина и абревиатурата СДС на Филип Димитров и съратниците му.
Във възцарилия се политически вакуум между полюсите в качеството на квазицентър се озовава ДПС - една роля, която Ахмед Доган не очаква предварително. Но той я поема, като извървява пътя от автор на предложение за забрана на БСП до фактически коалиционен партньор на тази партия (в странната формула на кабинета на Любен Беров – 1992–1994 г.). Все пак това е само квазицентър, защото Доган трябва да изразява интересите на хора, които всъщност не са го избирали! А и ДПС не може да получи особено развитие като центристка партия – не само поради етническия си характер; по-важната причина е строгата вътрешна йерархичност на движението, единоначалието в неговите структури. Обективното развитие обаче си е обективно развитие – неспособността на елита да реализира центристките енергии на самите хора не отменя съществуването на тези енергии. И те „избиват“ през фигурата на Жорж Ганчев, един харизматик, достигнал фантастичните 20% чисто лична подкрепа на президентските избори през 1996. Този пореден опит е смазан от могъщия по това време Иван Костов. На изборите през 1997 той, луксозно освободен от необходимостта да се бори с полумъртвата поствиденовска БСП, стоварва цялата пропагандна мощ на сините върху главата на Ганчев. Последният оцелява на косъм, но десният удар почти го залепва за БСП. Така той постепенно губи центристката си идентичност. Пък и един харизматик винаги разполага с ограничено историческо време, а това на Ганчев просто изтича.
Потисканият 10 години център изригва в нечувани размери през 2001 г. с появата на Симеон II и на НДСВ на политическата сцена. Но и Симеон Сакскобургготски отначало няма съзнателно намерение да гради център. Та той изобщо не е центрист към оня момент. НДСВ е замислено по-скоро като СДС-2, като „доброто, морално СДС“. Не лидерите, а избирателите натоварват НДСВ с центризъм. И то парадоксално: колкото повече се руши митът за Царя (и колкото повече се свива към естествените си размери електоратът на НДСВ), толкова пo се изчиства качеството на ония, които продължават да подкрепят Симеон Сакскобургготски – това са почти само центристи.