Целият Преход (а и част от постПрехода) е подпрян на един стабилизиращ мит – мита за Европа.
В качеството си на трикстер „Европа“ е доста симпатично и донякъде забавно същество. За разлика от Комуниста, който е същински Мефистофел, „Европа“ повече прилича на елф – нейните връзки с отвъдното не са й придали чудовищни черти. Тя „ни гледа“, „оценява“, „наблюдава“. Тя „иска“, „праща сигнали“, „одобрява и неодобрява“. Тя „ни помага“, но „строго следи“ да не вършим пакости.
Тези и много други определения въобще не са метафори, или по-точно не са само метафори. За да се убедим в това, е достатъчно да хвърлим поглед върху връзките с отвъдното. Да, тази „Европа“:
- подобно на Комуниста има безкраен ресурс (какъвто е всеки отвъден ресурс);
- тя, както всяко трансцендентно същество, действа самоцелно; но в контраст с Комуниста върши самоцелни добрини. А може и да „се ядоса“, ако ние, облагодетелстваните, се проявяваме лошо;
- тя притежава повече от тайно знание – „Европа“ знае или поне трябва да знае всичко;
- но главното й свойство е, че нейното докосване (подобно на цар Мидасовото) превръща всичко в злато, легитимира. Да имаш „европейски партньор“ или поне „одобрение“, е свръхлегитимираща процедура по време (и особено в началото) на Прехода [90]. Удивителна картина: „Европа“ се проявява едновременно като санкция и като обяснение на действителността!
Санкция е във функцията си да обяснява защо действителността „е лоша“: лоша е, понеже не сме в Европа (най-често разпространен подвариант – не сме дораснали, не сме достатъчно европейци, изоставаме културно и всячески, цървули сме и пр.). И „Европа“, разбира се, знае за това наше „изоставане“, но ни поощрява енергично да го прикриваме и преодоляваме. Този елемент на мита има пряко съответствие със съществен фрагмент на масовото съзнание на соцчовека. Както показват наши изследвания още през 80-те години на ХХ век – жителят на социализма в 2/3 от случаите е склонен да си обяснява обществените дефекти с идеологическата фигура „съзнанието на хората изостава“, не сме достатъчно „съзнателни“, поради което иначе прекрасният социализъм накуцва.
Обяснителната функция на „Европа“ пък е от много особено естество: тя „обяснява“ света, живота, Прехода, придавайки му една особена „временност“, несъщественост. Понеже „вървим към Европа“, се оказваме в положението на колоездач – той не пада, защото се движи напред. Обществото се стабилизира за сметка на съзнанието на временност на наблюдавания от него свят. (Това прилича на описаното от изключителния руски историк, социолог и философ Б. Ф. Поршнев за средновековната християнска Църква: радикална критика към Света, при която идеята за Страшния съд се оказва начин на стабилизиране на същия този свят; конкретните страдания се преживяват като поносими не защото „светът всъщност е хубав“, а по обратната причина (!) – той е толкова лош, че ще бъдат прекратени не просто страданията, а самият свят; въстанието не се състоя поради „факта“, че предстои! [91] )