Между така възникналите сини и червени митологеми наблюдаваме един прелюбопитен синхрон. Преходът е пълен с изказвания за подобието на сини и червени, за парадоксалното им сходство. Това намира израз в серия щампи от типа на „всички са маскари“, „червено-синя мъгла“, „сини болшевики“ и т. н.
В основата е фактът, че макар синята и червената идеология да възникват отделно, в развитите си форми всяка една има за предмет и за условие за възможност (макар и вторична) другата! Те стават нещо като реципрочни причини за самите себе си! (Помните ли колко много си заприличаха политическите клишета на руснаците и американците в хода на Студената война?)
В последното се корени и тайната на тяхното стопяване в края на Прехода.
Но това не е някаква психична особеност (от типа да мразиш онзи, който те мрази). Нито пък е дефиниция от сорта „наличието на фашизъм предизвиква антифашизъм“. Сиреч не е връзка от рода на „физически стимул – рационална реакция“. Самият централен предмет на „червено съзнание“ се оказва „СДС“, а светът се схваща като многообразна отвратителна проява на въпросното „СДС“. И обратно: централен предмет на „синьото съзнание“ е „Комуниста“, а всекидневието само непрестанно потвърждава злите помисли и акции на този Комунист.
Тази симетрия не е пълна – двата свята са устроени на различни основания, затова и обитателите им имат противоположни „характери“:
- „Червените“ са пасивни, неразговорливи, толерантни, консервативни.
- „Сините“ са шумни, активни, нетолерантни и неконсервативни.
И това не са изходните характеристики на съответните лидери, а на ядрата на електоратите. Последните обаче (видяхме в глава 2) постепенно селектират (или антиселектират) лидерите така, че те да придобиват или поне да симулират изредените качества.