Ако „синият“ човек в Прехода митотвори поради наличието в съзнанието му на „стана хубаво и стана лошо“, то за „червения“ му събрат извор на мита се оказва съвсем друга структура:
„Беше (при социализма, „преди 10-и“) много хубаво.“
„Стана лошо.“
Противоречието не е така пряко, но е несъмнено. Ако е било толкова хубаво, как, дявол да го вземе, ще стане съвсем лошо?
Все пак слабият характер на противоречието играе решаваща роля. В „червеното“ съзнание на човека от Прехода намираме по-малко митологични фигури (т. е. трикстери), но далеч повече идеологеми (които тук ни демонстрират природата си на „слаби“ или „мутирали“ митове) [87].
Разликата не е само въпрос на теоретична коректност, а има сериозни практически последици: „Синият човек“ е изградил своя трикстер (в класическия случай „Комуниста“) и е изключително действен в ритуалите си по прогонването му. Напротив, „червеният“ е пасивен, объркан, комплексиран – той изгражда сложна картина за света, с много елементи. И тази картина не предполага, както ще видим, особена активност от обществен характер.
Такова е генералното обяснение за фундаменталното обстоятелство, че през целия Преход (и особено в началото му) „червеният човек“ е в поза на пасивна съпротива. Забележете, съвсем не защото той възнамерява да „защитава“ някакви предишни ценности или структури. Той живее в свят, в който се е разразила катастрофа, и то по необясними за него причини. Историята на неговото „съзряване“ (т. е. на неговата „идеологичност“) се състои в това постепенно да си „обясни“ този нов свят, като сътвори „причините“ за появата му.
Той – въпреки легендите – изобщо не брани никакъв социализъм. Почти от самото начало и до края той е убеден, че социализмът е загинал. Затова и динамиката на картината в главата му е в логиката на отзвук и парализа, а не на концепция и действие.
Всъщност на една много ранна фаза (края на 1989 г. докъм средата на 1990 г.) митът за „социализма“ не е даже започнал да се изгражда, а „червеното говорене“ е оставено на реформаторите на БКП (по-късно и в БСП). Техните концепции, планове и изобщо „думи“ напълно доминират в лявото. Но тези „думи“ съвсем не съдържат структурата „беше хубаво – стана лошо“. Обратно – те претендират по-скоро за една противоположна структура на изложението: „беше лошо – ще стане хубаво“.
Това е, както предполагаме, и крайната причина „червените реформатори“ толкова бързо да изгаснат като желан извор на съществени съобщения към левия електорат. А техните лидери да загубят огромната си първоначална популярност.
Реформаторите, дейците на така закъснялата българска „Пражка пролет“ предварително разказват Прехода като предстояща успешна история. Затова нищо чудно, че „червеното съзнание“ ги зачерква и така бързо преминава към митологеми, симетрични на „сините“.
Не разполагаме с данни, които прецизно да опишат фазите на променящото се „червено съзнание“. Но имаме всички основания да сме сигурни в макрорезултата и неговата структура:
а. в хода на Прехода се идеализира „социализмът“, животът при реалния социализъм. На финала на Прехода този социализъм вече се привижда като земен рай [88]. Тоест „Беше хубаво“ се трансформира до “Беше много хубаво”, “Беше прекрасно, изключително” и пр.;
б. в хода на Прехода картината на „сегашна България“ става все по-черна. Накрая, като общо място се приема, че „Днешна България е ад“. Тя бива виждана като една напълно рухнала страна, без индустрия, без селско стопанство, ограбена, със слаба държавност и вилнееща престъпност. Този образ е така силен, че дори през 2004 г. (когато България достигна равнища на БВП приблизително равни на равнищата от 1989 г.) се споделя от над 2/3 от населението! Или: „Стана лошо“ също се усилва към „Стана много лошо“, „Стана кошмар, трагедия“;
в. в хода на Прехода се уточняват причините за случилото се, появяват се своеобразни „слаби трикстери“, които изясняват „защо стана така“.
Тук на първо място (по време) е чистата митологема за „Горбачов“. Той е, който заедно с омразните перестройчици продава за жълти стотинки България на ЦРУ и САЩ. (По-рядко: „на евреите“.) А опитът за реформа на социализма, довел до разпад на СССР, се явява като замисъл за разпад. На второ място по време, но на първо по значение изкристализира главната „причина“ за катастрофата: това е СДС. Но! СДС не се мисли като „човек“, а като институция! (Това обстоятелство изключително различава „сините“ от „червените“. При първите Комуниста е конкретна личност, носител на самоцелно зло. Обратно: „обикновеният седесар“ не се мисли от „червения човек“ като лош, като разрушител на България. За такъв се мисли СДС като партия, понякога символизирана от нейни лидери – главно от Филип Димитров, Иван Костов, по-рядко други.)
По този начин асиметрията в движещото противоречие се излива в друга асиметрия: Сините „мразят комунистите“, червените „мразят СДС“ (което в мита е крадливо, алчно, причинява самоцелно зло, арогантно и т. н. Същинска сила на злото!)
Последното е условие за възможност на нещо много съществено – у червените възниква масово чувство за лична опасност, за застрашеност от институция! Респективно БСП се оказва много по-здрава организационна конструкция от СДС.
Понеже конституиращият мит на „сините“ има посочените свойства, СДС е преди всичко идеологическо обединение. Което съответно с тази си природа се разцепва (или се подлага на центробежни сили) всеки път, когато трябва да се взема важно решение, да се прави политически избор. Тъй като „да стане хубаво“ означава да се изгонят Комунистите (респ. „да се влезе в Европа“, „в НАТО“), то въпросът за властта в очите на синия човек е не толкова „да я вземем“, колкото „да махнем комунистите“ (респ. скритите комунисти, ченгетата, руските агенти).
Обратно – за червения човек въпросът за властта [89] на БСП се преживява като централен. Това е начинът да стане пак хубаво или, най-малкото, да престане „да става по-лошо“ (независимо от организационното, кадровото или идейното състояние на „нашата“ партия). „Да се изгони СДС“ престава да е равно на това „да се изгони СДС“. Митът изисква нещо повече и нещо различно: във власта да участва БСП!
Образува се парадоксална и уникална психологическа фигура – ние, червените, продължаваме да отговаряме за страната и в този смисъл сме някак си на власт дори и когато не сме на власт. А СДС продължава да се мисли като „опозицията“ дори и когато държи всички лостове на властта. Не става дума за психологически страх, макар че има и такъв елемент: червените (особено в началото) прибягват до схващането за БСП като за „профсъюз за защита на бившите комунисти“. Но това е второстепенно. Най-важното е как „нашата власт“ ще се справи с „беше хубаво – стана лошо“. В отговор точно на този въпрос регистрираме основните червени идеологии (или слаби митове):
а. идеологемата за „увеличаване на производството“, централна за „червеното съзнание“. Ще стане хубаво, ако България отново започне да произвежда много. (Изобщо: „Зад нас са блеснали житата“.) Тази идеологема е дълбоко неадекватна за една отворена пазарна икономика, където основен е не въпросът дали произвеждаш, а дали продаваш и печелиш. Но тя е толкова силна, че от масово разпространена илюзия се превръща дори в реална политика – по времето на второто управление на БСП (1995–1996 г.), когато премиер е Жан Виденов. Той действително успява да увеличи индустриалното производство с около 20% за една година. С което разорява държавата и хората.
б. митът за Русия. Това е твърде сложна и исторически обременена материя, за да я характеризираме накратко. Само ще отбележим, че „Русия“ в червеното съзнание бива мислена като типичен трикстер. Тя има неограничен ресурс, притежава отвъдни свойства да се появява „изведнъж“, действа самоцелно – твори добро поради самото добро. И понякога временно заспива, потъва в непонятното си отвъдно. Мълчи до следващата си внезапна поява.
Следва да се отбележи и следното: „Русия“ по някакъв начин е все още социалистическа страна, само временно загубила това си свойство. (В хода на Прехода това съзнание избледнява, но дори в края му се регистрира като твърда вяра на част от червеното ядро.);
в. идеологемата за „силната държавност“. За да стане пак хубаво, трябва със силови мерки да се укрепи държавността – главно за да спре разграбването и да се удари по престъпността (но само свързаната със СДС). Тук най-важното и неприятно обстоятелство е, че нормализацията не се мисли през усилване на гражданското общество, а обратно – чрез повишаване на ролята на държавата. Парадоксално, но именно това е вратата, през която в „червеното съзнание“ нахлува центризмът. Както ще видим нататък, центризмът в българския Преход е свързан на живот и смърт с идеята за силната личност, за здравата ръка, за харизмата. И именно през тази идеологическа „врата“ червеният човек е готов да излезе от позата на пожизнен, квазиетнически привърженик на БСП и да се преориентира политически.