Откъде впрочем се взеха тези „консуматорски идеологии и практики“? Преди няколко глави ние оставихме нашия масов човек на изхода на банката, където беше грабнал кредит и прясно-прясно спрял декласацията си. Беше се устремил към рекласация.
Към есента на 2004 г. този наш приятел е вече в милион екземпляра! [106] Всеки втори работещ българин (по официални данни на БНБ) е взел кредит с размер над 3000 лева! Тези кредити потичат към изпразнените от Прехода социалистически статуси, но вече с лихви и главници – в една интериоризирана система на лична отговорност и самопринуда, т. е. на свободен избор, както обичат да подчертават либералите.
Освободен от митове в главата, новият главен герой се оказва свободен от всички и всякакви над-индивидуални, колективни проекти. Направо си го представяме една сутрин пред огледалото, внимателно вгледал се и установил реалността: „че нема никой“ (както сигурно си е казал наум). Че в действителността е сам, че всичко зависи лично от него. Етатисткият унес, държал героя повече от десетилетие, се е изпарил.
Естествено, веднага си е направил сметката за колкото може повече време напред, в главата му са се завъртели два образа – на „фирмата“ и на „банката“ (само си представете как би реагирал Маркс на масовата практика трудът да се плаща за години предварително). И сделката, направена наум, му се вижда справедлива или поне приемлива – цветният телевизор не е обещание на властта, ей го нa тук, веднага. Обратно – той е обещал: две години да работи, да не се напива, да не боледува, да не го уволняват... Досега политиците са му обещавали. А сега добрите банкери и работодатели са повярвали на неговото обещание! [107] Така че получаваме просто и естествено описание на постпреходния масов българин. Той е:
- послушен;
- самоподлагащ се на контрол;
- демократичен, толерантен;
- индивидуалист;
- консуматор, кредитополучател.
А бе европеец!
И стабилното му пребиваване на тази позиция е чисто и просто въпрос на свободен ресурс: колко лева на месец ще му остават за „инвестиция“.
Когато са 100 тези левове – това е заем за мобифон, телевизор и друга техника за година.
Когато станат 200–300 – това е съответно автомобил, лизингован за няколко години.
Най-сетне, когато надхвърли 500 – това ще е апартамент в дъното на тунела.
А тунелът е дълъг, много дълъг и краят му не е ясно къде е, но нейде там се подозират и яхти, и самолети, и екскурзия в Космоса даже.
Такива според нас са корените на стабилност и те изглеждат неотстраними. А ако се замислим внимателно, горните цифри ни отвеждат до решението на цяла една интелектуална гатанка: Кои са етапите на пост-Прехода? Това са ето тези етапи:
(1) свободни 100 лева.
(2) свободни 300 лева.
(3) свободни 300 евро и нагоре.
Иронията настрана, установяваме нещо с огромни теоретични и практически последици. Сводимо е до изречение от 5 думи:
Консуматорът е участник в мрежите.
Той е „редникът“ на тези мрежи, крайната причина за тяхната стабилност, пък и ръст.
Социализмът в България, без дори да забележи, произвежда тъкмо масов консуматор [108]. Това вероятно изглежда парадоксално: непазарно, но консуматорско общество! Обаче е факт, понеже предвоенна селска България може да се описва всякак, но не и като консуматорска галактика. Тоест консуматорът се е зародил в „онези 45 години“. Дали заради физическата ни и историческа близост до Западна Европа, дали поради други причини, но през социализма у нас е създадена решаваща предпоставка за възникване на „нормалността“ на западната цивилизация от края на ХХ век: масовия консуматор.
Разбира се, плановата икономика може стриктно да определи броя на мишеловките във Владикавказ, да речем, но не и броя на обувките в гардероба. Защото потребностите на консуматора са динамични пространства със свръхестествени свойства.
Да се върнем в настоящето, при нашия освободен от оковите на социализма редник. Днес и той като „големите батковци“:
- обменя ресурси;
- бива припознат и признат като участник.
Защо говорим за мрежови обмен на равнище консуматори? Макар привидно да се обменят единствено стоки срещу пари, фактически скритата обмяна е властова. И както всяка властова обмяна, тя е само привидно еквивалентна.
Това, което консуматорът практически влага в сделката, е неговата собствена интегрираност, предвидимост, лоялност. Тоест, той дава власт - власт над себе си. А това, което фактически получава, е достъп. Не
собственост, а достъп, т.е пак власт, участие във власт! Мрежовото удвояване (дублиране) е налице. Зад официалното видимо пазарно отношение имаме решаващо второ и алтернативно, но скрито отношение. И то е властово!
Излиза, че в „wellfare society“ две трети от хората са в мрежите (консуматорите + собствениците, които също са вид консуматори). Известният „заговор на две трети от хората срещу останалата една трета“ почива на мрежовия характер на обществото.
Което ни води към една хипотеза, която излиза от предмета на тази глава:
Когато (1) мрежите са обхванали две трети от социума, всичко изглежда прекрасно – останалата една трета си мълчи тъкмо защото „да се обадиш“ в подобно общество значи да употребиш мрежата. Когато (2) мрежите са по-малки и обхващат една трета – това е сегашна България, да речем, – обществото друса, елитите се паникьосват периодично, а контраелити пробват шанса си да мобилизират извънмрежовите две трети. Когато пък (3) мрежата е сведена до горните 5–10% от обществото, наблюдаваме африкански работи: мрежите започват да си припомнят своите предшественици – класите. И се появяват гумени палки, а и „Калашников“.
Така че пазарната икономика днес е вписана в определена регулираща я рамка и тази рамка се нарича „мрежи“. Същото веднага можем да твърдим за демократичната политическа система, както и за медиите на новите общества.
Мрежи вместо господстващи класи. Какво ще кажете? [109]