Онова, което по-рано нарекохме „новите нови“, т. е. постпреходните, вече трайни български елити, са селектирани и легитимирани по принципно различни механизми от елитите на Прехода. Ако първия механизъм дефинирахме като „легитимация чрез противопоставяне“, сега наблюдаваме съвсем друг процес: „рекрутиране чрез припознаване“, чрез образуване на обменни мрежи.
Първичният механизъм беше публичен. И беше акт на самозванство. Сегашният е напълно затворен в мрежите на елита и се свежда до това, че се появяват нови възли в тази мрежа [105]. И е акт на взаимно признаване. Сиреч – напразно ще чакат всички онези теоретици, които жадуват за тържествена публична легитимация на новите елити от масите.
Да си участник в такава мрежа просто означава, че няколко други нейни дейци:
а. признават за траен и легитимен твоя (властови, стопански или медиен) ресурс;
б. са склонни да обменят тези властови ресурси с тебе.
Дали властовият ресурс е политически, финансов, индустриален или символен, е второстепенно. Той е „капиталов” в смисъла на Бурдийо, уточнен по Андрей Бунджулов: това е „разлята“ власт/собственост, която се обменя, интегрира, противопоставя. Тя е система от размени на достъпи/влияния. И прилича малко на нервна тъкан. За да участваш в нервната система, няма нужда всички клетки на организма да гласуват (и дори просто да знаят) за теб. Нито пък е нужно всички други нервни клетки да се съгласят – достатъчно е няколко от тях да пуснат „пипала“ и да ги сплетат с твоите.
Докосваме нещо със сериозни последици. “Стартовата легитимация” (по време на Прехода) съдържа в себе си едновременно две същности: тя е и рекрутиране на нови елити, и едновременно “узаконяване” на тези хора в очите на масите.
При “новите елити” тези две не съвпадат. Рекрутирането се извършва по мрежови механизъм. А публичната легитимация? Тя се изисква допълнително.
Тъкмо това несъвпадение задава сюжет номер 1 в постпреходния период. Защото общественото съзнание сериозно се заема със специфични задачи по делегимирането на елитите на Прехода.
Последното изречение звучи така, сякаш масовото съзнание действа самосъзнателно, като субект. Всъщност протича стихиен процес и той се свежда до нещо твърде просто: думите на онези лидери, които проповядват анти-елитски концепции, зазвучават убедително и гръмко – както в медиите, така и в масовото съзнание в множеството му форми.
Избуяват идеологии, които по различни начини се свеждат до едно и също: страната се управлява от престъпници, от некадърници и крадци, от агенти на чужди държави и на жидомасонството….
Всичко това няма собствено съдържание, не се държи върху някакъв специфичен, особен процес, а черпи сили от зейналата легитимационна дупка, от възникналата необходимост елитите на прехода да бъдат делегетимирани.
Озадачаващ парадокс! Та фашизоидността, антиелитаризмът, нападките срещу елита „като цяло” и “въобще” бихме очаквали да стават в условията на криза, катастрофа, падащо жизнено равнище. Тук е обратното: тъкмо когато обществото заживява по-добре, тъкмо когато постига финала на един преход, тъкмо когато става най-сетне сравнително нормално, тъкмо когато е платило цялата огромна цена на Прехода, възникват екстремални форми на обществено съзнание. Примери дал господ:
- През целия Преход националистите не набират и един процент на кои да е избори. Веднага след прехода, за седмици (!) почти случайно сформираното обединение "Атака” влиза в Парламента със 7 процента, а след това изпраща в Европа и евродепутати, и лидерът му участва в балотаж за президент!
- През целия Преход говоренето против елита като такъв маргинализира носителите си. Веднага след прехода ген. Бойко Борисов на базата на подобно говорене печели лично изборите за столичен кмет и обозначава себе си като лидер на нова партия и то голяма партия.
И така нататък.
Това има естественото си обяснение в посочената особеност и в отделянето на рекрутирането на елитите от тяхната легитимация. Но е важно да се съсредоточим върху няколко по-конкретни аспекти на случващото се:
Във всички тези явления, които на някои се привиждат като фашизоидни, виждаме съвсем ясно съдържание, свързано с Прехода. А именно – тези нови, наречени “популистки” лидери, фактически нападат “свещенните крави” на прехода, табутата на прехода, с които нашата книга започна. Виждаме ги ясно като под микроскоп:
а) Нарушава се консенсуалното доскоро разбиране за етнически мир. Ромите изведнъж стават крадливи и лоши. Турците – нагли, преяли с власт, а тяхната партия – чудовище номер 1 в страната. Тоест, разрушава се предпоставката за абсолютен етнически мир.
б) Става възможно да се говори против капитализма. “Атака”, аплодирана от десетина-петнадесет процента от населението внася законопроект за национализация на приватизираното. С това е осквернена втора „свещена крава”, второ условие за възможност за мирния преход.
в) Може да се говори против Запада (Европа и НАТО). Тук популистите се разграничават на два вида: крайни и умерени. Крайни са онези, които директно и експлицитно посягат и на тази „свещенна крава”. Умерени са въздържащите се да го сторят публично. Но разликата е само тази, че едните хапят, а другите още само ръмжат. Така или иначе тече съществен опит за събаряне и на трето условие за възможност на Прехода.
г) Най-сетне, не много експлицитно се напада и последната, най-важната „свещена крава” на българския преход: демокрацията, свободата на словото, многопартийността. Това не се върши директно. Но огромна популярност добиват идеите, че всички партии изобщо са циреи върху тялото народно, че интелектуалци и политици мътят душата хорска със сложните си еврейско-капиталистически приказки, че Парламент “не е нужен нам”, а президентска република или здраво еднолично управление (все още свенливо се избягва думата „диктатура”). Любимата ни илюстрация тук е предложението на Волен Сидеров (лидер на “Атака”) българските закони да бъдат одобрявани от … Светия Синод! Пак тук попадат всички опити пропорционалната избирателна система да се замени с мажоритарна.
Това не са смешки. Всичко това е част от важна и задължителна тенденция: от необходимия процес на делегитимиране на елитите на Прехода.
Възниква обаче теоретичен труден въпрос: в самия фундамент на българския Преход стоеше консенсус за бъдещето, съпроводен с война за миналото. Сега регистрираме разрушаване на консенсуса за бъдещето (оскверняват се поне три от четирите „свещенни крави”). Но като че ли продължава войната за миналото. Само че то не се оказва “комунизма”, а самият Преход.
Тази теоретична трудност лесно ще се разреши, ако се сетим, че легитимацията на Новите нови ще протича отделно от тяхното рекрутиране - като допълнителен, съпровождащ процес. Защото там е работата, че щом Преходът е свършил, е приключила и главната му особеност в двата й аспекта: /1/ че не проекти за бъдеще легитимират властите. И /2/ че проектът за бъдеще е един и единен за “всички българи”. Да не забравяме, че метафората за “пътя към Европа” не работи вече, поради изминаването на този път.
Следователно за пост-преходния период трябва да очакваме не само делегитимация на всички досегашни елити на Прехода, но и поява на нови легитимиращи механизми, идеологеми и т.н. С което можем да сме почти сигурни в няколко неща:
1. За няколко години популистите ще пометат политическата сцена и ще сменят главните актьори (делегитимация).
2. Те самите ще бъдат изтласквани от нови политически лидери, автори на “разкази за бъдещето” и то вероятно алтернативни такива разкази. Което ще зададе електоралните въпросителни в България:
- Тази страна аграрно-туристическа ли ще бъде или индустриална и развиваща хай-тек?
- Централизирана или децентрализирана ще става?
- Ще се развива ли енергичен и ефективен капитализъм или ще се набляга на реализацията на социален проект?
- На образоването ли ще се акцентира или ще се хвърля всичко в развитието на инфраструктурата?
И така нататък и така нататък, все въпроси, разделящи лявото, дясното и либералното в един вече съвсем нов смисъл.
3. Новите собственици, висшата класа изпитват дефицит от специална легитимация, особено на фона на “делегитимационния бунт”. И не се съмняваме, че те бързо ще я получат. Тук изглеждат най-вероятни следните механизми:
а) Генерационния механизъм. Както нашият професор, който садеше лук, не започна рекласация, а чисто и просто остаря (рекласира се синът му, доцентът), така не Радостин Иванов ще легитимира в очите на хората откраднатия Младежки дом. Това ще свърши Роберт Радостинов, синът му. Да не говорим за Роджер Робертов, внука. Не казваме, че съгражданите ще обичат Роджер. По-скоро ще го мразят, защото в общия случай той е скот. Но от малки ще си знаят, че е богат, че по природа събира наема от уродливото съоръжение в центъра на градчето.
б) Ако генерациите действат по принципа, че времето лекува, то в случая ще лекува и пространството. Всяко партниране и сливане със западен капитал придава легитимност, защото както е известно на всяко бебе, богатият на Запад е истински, легитимен собственик и господар. (Всъщност тук действа пак времето: състоялото се преди 300 години натрупване на капитала се привижда за нормално, за естествено, то чисто и просто е забравено…)
в) Легитимираща роля ще играят същинските постижения на Новите нови. Разбира се, само в частта си, в която са понятни. Както собствеността на известни футболисти не се нуждае от допълнително легитимиране, така конкретни постижения на производител на месо, на голф игрище, на хай-тек ще легитимират. Без радост и овации, може би със скрито недоволство. Не може обаче човек да смята за мошеник спечелилия от лотария!
г) Но най-важният, най-централният механизъм на предстоящата легитимация е заложен в анонимността на съвременния капитал. Обществото вижда и все повече ще вижда не собственика, а мениджъра. В този смисъл, общото чувство за нелегитимност на новите собственици на България ще остава без адресат. И следователно ще заглъхва с времето…
Разбира се, способността на елита да е елит не е въпрос идеен или най-малкото - не е въпрос само идеен. А значи нещата не се свеждат до това новите елитни мрежи да убедят хората, че те са “естествената”, “нормалната” власт.
Възниква подозрение, че подобно формирование би трябвало да е доста нестабилно: няма център, координацията му е донякъде случайна. С една дума: как подобни елити могат да гарантират продължителната си доминация, която на всичко отгоре се натъква на една осъзната ненавист от страна на масовия човек, който нежно ги окачествява с епитетите „крадци и лъжци“.
Стабилността като че ли има няколко условия за възможност:
- ръст на потреблението;
- свързан с него ръст на самитe мрежи;
- масово разпространение на консуматорски идеологии и практики.
Следователно можем да предполагаме, че криза в кое да е от посочените три би довела до криза на тази наша нова „власт“, на тези мрежи (и съответно до съществени трансформации в тях).
Но засега – в обозримо бъдеще – и трите условия за възможност изглеждат спазени в България.
Нещо повече, за нас е очевидно следното: докато деградацията на социалистическите мрежи протичаше като загуба на вертикални връзки (според тезата на Илия Илиев), сега ще наблюдаваме една „вторична вертикализация“ на новите мрежи. Те ще слизат „надолу“ и „надолу“, додето опрат до „естественото си дъно“ – консуматора, човека с консуматорска нагласа и поведение, когото потребителските заеми и участието в кариерни йерархии „вплитат“ необратимо в мрежите.