Социалистическата държавна собственост без командното начало на компартията и без действащ репресивен апарат преминава бързо и неизбежно в режим на източване, превръща се в т. нар. „входно-изходна икономика“. По същество става дума за приватизация на печалбата и на амортизационните отчисления. На входа на държавната производствена единица застава частна фирма, която осигурява на завишени цени суровини, доставки, услуги и пр. и формира свръхпечалба още преди самото производство. На изхода продукцията се продава (по същество на производствена цена, т. е. без печалба) на фирма-посредник, която прибира полагащата се по принцип на производителя „горница“. За държавата-собственик не просто остава нула, а минус – производствените мощности се амортизират без отчисления за това. Схемата е проста и скучна, но затова пък приложима в най-разнообразни форми, почти навсякъде. Естественият въпрос „Как при този режим предприятията не се разоряват веднага?“ има прост отговор: те се разоряват, но „отложено“, защото взимат кредити. „В края на 1995 г. 41% от всички кредити... на предприятията от реалния сектор на практика са несъбираеми. Нетната стойност на банковата система достига минус 53 млрд. лева.“ [57] Така „входно-изходната“ икономика изсмуква не само соковете на индустрията и селското стопанство, но и на банковата система (която накрая рухва). А ударът по дребния спестител, неговата декапитализация, се оценява на около 5 млрд. евро.