Както вече видяхме, мирният преход в България почива не само върху политически консенсус за бъдещето и върху война за миналото, но и върху една неопределеност: относно формите на приватизация. Ето защо незабавно започва уникален процес, който Андрей Бунджулов, използвайки методи на френския социолог Бурдийо, пръв характеризира като „трансформация на символните капитали в реални“ [56] .
Тя се излива в няколко модела на присвояване на собствеността.
Първата и може би най-важна особеност на раздържавяването на икономиката в България е неговото отлагане, забавянето на реалния му старт с години и години. Забележително е, че това отлагане е съзнателно и консенсуално решение на полярните политически сили. Мотивите обаче са различни: БСП печели време и „червената буржоазия“ получава на разположение години за „входно-изходно“ (вж. по-долу) паразитиране. СДС бави приватизацията за след реституцията!
По същество интензивна „окончателна“ приватизация започва през втората половина на 1998 г. и приключва в основни линии (за над 2/3 от индустрията) през 2001 г. Оставена почти десетилетие без пазари и инвестиции, българската индустрия не само колабира, но и се декапитализира почти изцяло. Става дума за индустриална база, надхвърляща по официални оценки 40 милиарда долара в началото, но за която в края държавата не получава и 4 милиарда като реални пари (Бялата книга, 2001 г.).
Процесът на декапитализация на индустрията минава през три фази, по време на всяка от които господства определен модел на раздържавяване: