Социалният процес винаги е далеч по-пъстър от теоретизиращата го схема (или схематизиращата го теория). Затова, преди да продължим, ще направим серия уточняващи отклонения, понеже представата, че единният елит се е диференцирал и легитимирал чрез противопоставяне за миналото, е една силна абстракция, мощно (и полезно – както ще се убедим) обобщение. Но в действителност:
а. Властите или елитите на реалния социализъм не се разпадат произволно на някакви си две части. С много по-голяма вероятност при „сините“ попадат представители на социалистическата интелигенция, а при „червените“ – хора от управленския и репресивния апарат. Има и поколенческа асиметрия – повечето млади от стария елит тръгват в „синя посока“ и обратно.
б. Самата номенклатура преди 10 ноември не представлява нещо еднородно. Предишният „червен“ елит съвсем не е хомогенен. Той се различава по ресурсите, с които разполага. Генералното разграничение тук е:
1. Стопанско-технократска номенклатура;
2. Партийно-идеологическа номенклатура;
3. Организационна номенклатура;
4. Органите за „сигурност“.
Стопанско-технократската номенклатура има в напреднала степен формирани капиталови мотивации – нещо, което я прави достатъчно различна примерно от партийно-идеологическата. Противопоставянето помежду им започва още в класическите времена на комунистическата система. Работата е там, че кадровата селекция е в ръцете на партийно-организационната номенклатура, а партийно-стопанската на някакъв етап отчасти се откъсва и еманципира, пробвайки да следва самостоятелна линия. Политическото дълголетие на Тодор Живков се дължи на умението му да балансира тенденциите. Той систематично отстранява представители ту на едните, ту на другите. Картината след 10 ноември се усложнява (замъглява) с разграничаването от „Живков и неговото обкръжение“. Това е ход на символно самонасилие, който всъщност прикрива истинското противоречие между различните типове номенклатурни елити. Например, както социологът Иван Чалъков показва много добре, Огнян Дойнов, един типов представител на стопанско-технократската номенклатура, се оказва (в резултат на символното самонасилие) част от Живковото обкръжение, а типичният висш орг. работник Начо Папазов – не. Оттук „конверсията на капитали“ тече с различна интензивност и по различна логика за различните типове елити на бившия режим [28].
в. Уговорка е необходима и за израза „общоприемливо бъдеще“. Червените елити и „червената част от нацията“ дълго време пребивават в идеята, че наблюдават конвергентен процес между Русия и Запада. Всъщност тук разликата е пак свързана с оценка на миналото, само че на близкото минало: в очите на повечето червени Студената война просто е свършила. В очите на другите тя е спечелена категорично от Запада.
г. За „червените“ противопоставянето е по-сложен акт от чиста война за миналото. Реформаторският им потенциал стига само колкото да сведат „лошото в миналото“ до „Живков и неговото обкръжение“. Което дори не се оказва необратим ход – още във втората половина на Прехода Тодор Живков е фактически реабилитиран, макар и косвено. Огромна част от „червените“ не са убедени, че социалистическата икономическа система е абсурд от гледна точка на пазара и пазарната логика. Напротив, в съзнанието им тя си функционира безметежно, което е подкрепено от факти като: България е трета в света по производство на мотокари, първа на Балканите по производство и износ на електроенергия, продава военна продукция за над 1 млрд. долара годишно и т. н., и т. н. Изкуственият характер на тази икономика остава скрит за тях и се разбулва постепенно и паралелно с рухването на мита за Съветския съюз в главите им. А също така и с рухването на Руския пазар за България, с което рухва и българската икономика, която над 4/5 е интегрирана със и предназначена за Съветския съюз.
Тоест съгласието за общо бъдеще е внимателно и съзнателно (!) поддържана изкуствена конструкция. Казва се „Европа“, но се разбират две доста различни неща („със СССР“ и „без СССР“). Казва се „пазарна икономика“, но не се влага еднакво съдържание и т. н. Това само доказва процедурата за налагане на безвъпросно общо бъдеще. Нещо повече: когато възникне съществено различие (например по въпроса за реституцията на земята), се стига до бързо коригиране в посока консенсус. Можем да говорим за нещо като „догонващо съгласие“ от страна на червените.
Това е възможно (за разлика от други екс-соц-страни), защото през 1989– 1990 г. БКП държи стратегическа инициатива. Избухналата късна „Пражка пролет” дава на лидерите на БКП възможност да не сведат политическото си присъствие до отбрана и пазарлък за оцеляване (както е в Полша и пр.) Началното стратегическо надмощие на БКП е толкова силно, че тази партия успява дори да определи противника си! Тя, нейното ръковоство, посочва хората от другата страна на кръглата маса, т.е. БКП има възможност да реши въпроса кой от враговете й ще бъде легитимиран като Врага! Наши интервюта с лидерите на червените сочат, че последните реално се колебаят между три варианта: Да поставят срещу себе си на Кръглата маса
1) Емигранти – дейци на старите (до социалистичеески) републикански партии, техни деца (т.е. Ценко Барев, Илия Минев, Анастасия Мозер и пр.);
2) Царя и монархистите;
3)Прохождащите десиденти от средите на социалистическата интелигенция плюс не-емигрирали стари лидери.
В крайна сметка се достига до вариант 3) и емигранти на Кръглата маса не се допускат.
Тук също виждаме един промислен и внимателен стремеж на БКП ( и по късно на БСП) да поддържа консенсус за бъдещето на своите противници!
д. Най-сетне, самите консенсуални представи „път към Европа“, „пазарна икономика“, „демокрация“ се трансформират съществено по оста „абстрактно–конкретно“. Когато в началото на Прехода някои започват да употребяват думата „господин“ [29], реакцията е смехова! Същото се случва при първото предложение България да влезе в НАТО – весел смях. Той звучи и при първите предложения за реституция на земята в реални граници. И т. н. Конкретният образ на „капитализма“ навлиза бавно, той е предмет само на най-обща уговорка. Отделни негови черти потрисат масовото съзнание, което дълго не вярва на очите си [30].
е. Водещата ни теза – разделянето на стария елит на части – замъглява факта, че бившият, досоциалистически елит доживява датата 10 ноември 1989 година. Това са дузина възрастни политически водачи на формации отпреди края на Втората световна война. Те правят сериозен опит за реставрация на политическите си партии и формално успяват – партиите им са възстановени по съдебен ред, върнато им е имущество. Тия лидери обаче не успяват да се справят със същностния въпрос в политиката – подкрепата „отдолу“. Разделилият се соцелит се оказва далеч по-силен и енергичен (да не забравяме и възрастовия аспект, лидерите на бившите политически партии са на по 70 и повече години). И макар да не успява в политическата реставрация, този малоброен, остарял бивш елит постига успех в основната си идея – реституцията, която всъщност се оказва ключова за развоя на политическите събития в страната. Отсъствието на значим дисидентски потенциал в българското общество прави възможно малкото бивши политически лидери да добият голямо относително тегло в СДС още при самото му сформиране [31]. Самозваните млади демократи буквално „пият“ от легитимиращата сила на автентичните старци.
Ето още едно много специфично обстоятелство – България е единствената страна от разпадналата се система „СССР + сателити“, в която е проведена радикална реституция [32]. Сега имаме гледна точка, от която можем да прочетем това като нещо повече от случайна, съпровождаща фактология.
Реституцията „до дупка“ е стратегическа особеност в „конверсията на капитали“: тя е начинът, по който антикомунистите си представят, че ще бъде излъчен Новият елит. Затова идеята за реституция донякъде се противопоставя на идеята за приватизация. Това обаче се оказва буквално капан за сините стратези – отлагането по настояване на „бившите бивши“ (старците от преди 9.ІХ.1944) на приватизацията „за след реституцията“ дава време на „бившите“ (управниците след 9.ІХ.1944) да прехвърлят властовите си капитали в реални. От друга страна, обемът на реституираното (ако не броим земята, която много по-късно добива стойност) не се оказва така значим, както първоначално изглежда. От трета – самите реституирани „бивши бивши“ не излъчват достатъчно енергия и борбеност за място на пазара: те стават с много по-голяма вероятност заможни, богати хора, а не капиталисти. Последното не е някаква „лична особеност“ или „умора“. Тези хора – като цяло репресирани при социализма – нямат опитност в участието в социални мрежи, имат маргинална или поне индивидуалистична нагласа. Обратно – успешният модел на Новите е на живот и смърт свързан с участието в изграждането на мрежи (както читателят ще се убеди към края на тази книга).
***
Защо обаче в разказа ни дотук привилегироваме политическите елити? Защото подборът на новите следдесетоноемврийски елити започва от един, макар и не хомогенен, политически протоелит. Без това да се бърка с приказките за „пълния контрол на старата БКП, Държавна Сигурност, КГБ“ и пр. Тук по-скоро се има предвид основната линия на трансформация, която е политическа: в началото и средата на промените тя набъбва, нараства като свръхполитизация. Всичко се привижда през политиката, през политическия елит, от който постепенно се „клонират“ и бавно еманципират бизнеселити. Културните, научните, академичните и пр. елити в тази картина са в периферията [33] . Политическият елит е централното действащо лице, основният актьор. От едно политическо общество (каквото е обществото на бившия режим) през едно политизирано общество към едно аполитично общество. Такъв е в най-едри щрихи главният „вектор“ на Прехода.
Нататъшната история на елитите е всъщност история на политическия модел на България в Прехода: как протича самозваното противопоставяне и до какво довежда. Без внимателно да я проследим, няма да можем подробно да вникнем и в дълбокото съдържание на Прехода: разкъсването на власт и собственост и постепенното им ново съединяване. Затова ще се опитаме да опишем функционирането на би-полярния политически модел в България и неговия последвал разпад.