В началото на прехода сред елитите регистрираме явление, което за удобство можем да наречем „самозванство“ [25]. Без някакви предзададени критерии за подбор цяла група хора се устремяват „напред и нагоре“ и в резултат част от тях се оказват елит. Такъв е реалният модел. И той добре илюстрира обстоятелството, че стартовият механизъм на българския Преход е външен, но без появата на завоевателска армия.
Но! Самозванството е необходимо, ала недостатъчно условие за подбора на елитите. Реалната, окончателна селекция е зададена с процедурата на противопоставянето, т. е. на конкуренцията между самонареклите се. Да вникнем в смисъла на последните две изречения:
а. От гледище на страничния наблюдател протича процес на легитимация чрез противопоставяне (т. е. от външна гледна точка имаме нещо като парадоксален „договор“, толкова силен обаче, че може да се разказва и като „заговор“);
б. От гледната точка на участника в процеса няма нищо подобно – той вижда жестока борба, съперничество. Той просто оцелява! Едва-едва, пряко сили в неговите очи [26].
Тук няма някаква „вярна“ картина. Просто трябва да поднасяме „своята“ картина, като внимателно обговаряме от коя гледна точка се осветлява тя.
Разкази тип „б“ в пространството на „а“ са много типични за Прехода. И най-честият от тях е разказът за „Плана клин“. Този разказ представя Кръглата маса, БСП, СДС и изобщо демокрацията като хитър замисъл на част от бившата номенклатура (или понякога на „евреите“) да завземе собствеността на българите и властта в България (най-често това се мисли в сговор с ЦРУ и/или КГБ).
Сега виждаме, че въпросният „План клин“ в известен смисъл не е „неверен“. Той е “очевиден” за хора, участвали неуспешно в битката за място в елитите. С което по естествен начин, отпадайки, губейки борбата „незабелязано“ за тях самите, те са заменили гледище „б“ с гледище „а“. Затова съвсем нормално са помислили, че най-сетне „са разбрали истината“, а дотогава „са се заблуждавали“. Оттук обаче следва нещо изненадващо – „Планът клин“ не може да получи масово разпространение. За човек, който не е участвал в битките на елита и за място във властта, въпросният „план“ не е така очевиден (а повечето хора априори приемат факта, че не са от елита). Последното произвежда съвсем друг нàглед в съзнанието им – първоначално те са склонни да разглеждат части от противостоящите си политически елити като свои реални представители („аз съм от БСП“, „аз съм от СДС“).
Тоест за т. нар. обикновени хора смяната на гледните точки не тече от „б“ към „а“, а другояче – те престават да разглеждат части от елита като свои представители и се съсредоточават върху факта, че тези части все пак са елит (“всички са там за келепира”). Тоест още в началото на Прехода е заложена пропаст между управляващи и управлявани (“ние” – “те”), която биполярното противопоставяне камуфлира, но с изчерпването му тази пропаст лъсва и става видима за масите. Затова в края на прехода те изживяват себе си и разказват себе си като „разочаровани“ – просто демонстрират убеждението си, че елитът не се е оказал нищо повече от... елит! Или, казано на техен език, че „онези горе всичките са гадове“. В който пункт могат и да приемат версия а ла „План клин“, но само като една възможна илюстрация към нещо далеч по-важно – че се е формирала група коварни хора, обрекла тях, честните и добрите, да пребивават в положението на „долна класа“ [27] .