На Кръглата маса за въпросната собственост узнаваме само две неща: че тя е „държавна“, т. е. „ничия“, лоша и трябва да стане „частна“, т. е. „нечия“, добра. С което възникват и се приемат без всякакво допълнително обсъждане още две скрити предпоставки:
1. Че частната собственост и пазарът сами по себе си, независимо от формите си, ще „оправят нещата“ – един вид постига се всеобщо съгласие, че „приватизацията“ и преходът към пазарна икономика са нещо хубаво и лесно [19];
2. Че самият преход „държавно – частно“, т. е. приватизацията ще протича по някакви естествени пътища; че не подлежи на обговаряне или договаряне, че е като дишането – мислене не се изисква.
Първата предпоставка води до очевидни последици: елитът предварително разказва на населението Прехода като история за подобряване на стандарта на живот и изобщо на живота. Това не е само лъжовно, а носи със себе си и огромни, нестихващи неприятности за самите елити, които в бързината са изградили не просто очакване, а направо конвенция. Тъкмо този предварителен разказ имат предвид хората, когато казват „в България няма истинска демокрация“ [20]. Защото „истинската демокрация“ им е разказана като благосъстояние а ла Западна Европа. При това – бързо: създават се масови очаквания за само 5 години. Това е един от първородните грехове на новия политически елит. Тук е заровен бъдещият разрив „елит–маса“ [21]. И в крайна сметка де-легитимацията на елита, след като преходът приключи.
Но по-важна е втората предпоставка: властовият договор не коментира въпроса за формите на трансформация на собствеността. Елитите се легитимират извън този въпрос [22]. Съгласието за „приватизация“ е не повече от принципно съгласие за крайния резултат. И в този смисъл то не съдържа в себе си нищо повече от онова, което имаме в „геополитическата предпоставка“ – собствеността ни да е „като в Европа“. Нищо конкретно за приватизацията не се обсъжда!
С това е извършен решаващ акт: въпросът за властта е откъснат от въпроса за собствеността [23]. Факт с огромни последици!
Преди да продължим нататък, да огледаме формулата на стартовата легитимация на новите български елити. Уточняваме я окончателно – едно съгласие, едно противопоставяне и един „нулев“ член:
- съгласие по проекта за бъдеще;
- противопоставяне по оценката на миналото;
- неопределеност за начина на преминаване на собствеността от „лоша“ към „добра“, от държавна към частна.
Става дума за нещо като „генетичен код“. Дори след края на Прехода, в края на първото десетилетие на ХХІ век, макар вече не на повърхността, тези 3 съставки все още „прозират“ зад действията, програмите и оценките на българския политически елит.
Да кажеш, че власт и собственост са се откъснали и че държавата е слаба, е едно и също. Само че първото визира съдържанието, а второто – формата.
Мирният преход по дефиниция предполага, че трансформацията на собствеността се извършва по определени публични п р а в и л а, а не със сила. Ала тъкмо тези правила биват установявани от така рекрутираните елити. И разкъсването тук е очевидно: елитите не се подбират в съответствие с някаква предварителна представа за въпросните правила (за приватизацията и реституцията). А обратно: според това какви политически елити са генерирани - се задават и менят правилата на приватизацията [24] .