Можем следователно да се ангажираме с оценката, че някъде в края на 1992 г. в България приключва стартовата легитимация на новите политически елити [16]. Не само в смисъл, че вече има процедура за избирането (т. е. определянето и утвърждаването) им. А в смисъл, че те на практика са в състояние да контролират и насочват поведението на огромното мнозинство българи. И което е по-важно, на свой ред да станат инстанция за рекрутиране на следващите кохорти на елита. Последното си струва да се подчертае. Историческият „момент“ в това се и състои, че новите членове на политическия елит се състезават и набират „пред погледа на всички“, публично. Но легитимацията им не е инструментална, не протича по определени правила. Тя е извънпроцедурна, тя е „тайнство“, макар да става пред очите на всички - било на претъпкан с десетки хиляди хора площад, било във вестник с милионен тираж или „по телевизора“.
След 1992 г., след приключване на първичната легитимация, следващите попълнения вече не се подбират така. И в двете основни части на новия елит възникват определени правила (можем да ги наречем също и вътрешни игри), чрез които се набират нови членове.
Нататък в хода на Прехода единствено при много тежки кризи на властта (на легитимността) се оголва пак социална почва, върху която неопосредено от политически игри и партийни апарати могат да израснат някакви нови елитни образувания. (Най-разбираема илюстрация тук е Жорж Ганчев – един харизматик, съумял да черпи „първична легитимация“ и през 1996 г. дори на президентските избори.). Като цяло системата се затваря, елитът е подбран, думите му (с влияние върху масите) са определени и подредени. Тези думи са вече откъснати от произнасящите ги, те витаят в пространството като самостоятелен субект [17]. А съответните политици се стремят не толкова да произнесат нови думи, колкото да навлекат като дрехи вече влезлите в обращение – така търсят и добиват легитимност.
Но – нота бене – говорим за стартовата легитимация на новите елити. Процесът е само привидно завършил. Стартовата легитимация се оказва не само родена с началото на прехода, но и загива заедно с неговия край.
И тъй, нека внимателно инвентаризираме намереното:
а. Идеята (целта) за „мирен преход“ е условие за възможност на стартовата легитимация на новите елити/власти;
б. Тази идея (цел) съдържа свои собствени подусловия за възможност: определено описание на бъдещето, което безусловно се приема от участниците.
Това описание съдържа пет елемента:
- отказ от насилие, мирен преход;
- демокрация;
- пазарна икономика;
- етнически мир и права на малцинствата;
- геополитическа преориентация на България към Западна Европа [18] ;
в. Консенсусът по тези пет пункта изтласква противопоставянето (като легитимираща процедура) към миналото.
Важно е да забележим не толкова какво има в получената схема, колкото какво няма, какво напълно липсва в нея. А именно: това са дефиниции на властта и за властта, които почти напълно са заобиколили въпросите на и за собствеността.