Разказът ни обаче не би бил пълен без появата на Движението за права и свободи (ДПС) [15] . Тази част от новия български елит възниква по радикално различен начин в сравнение с останалите. В нейната основа също така
наблюдаваме бивш елит, но го няма противопоставянето като легитимираща процедура.
Структурите на бъдещото движение се оформят още в хода на съпротивата срещу т. нар. възродителен процес (насилственото преименуване на турското малцинство и масовото му изселване в периода 1985–1989 г.). В хода на въпросното насилие потърпевши се оказват включително повечето комунисти турци (в т. ч. на високи управленски постове), също офицери и агенти на Държавна сигурност сред турското малцинство. Така и те се превръщат в естествени бъдещи политически и стопански лидери. С други думи – тук елитът не се подбира чрез противопоставяне, а по съвсем друг механизъм. Лидерът на съпротивата Ахмед Доган (освободен от затвора в края на 1989 г.) създава и „завинаги” оглавява ДПС, което неизменно присъства в парламента още от първите демократични избори през 1990 г. и често играе ключова роля на балансьор между червени и сини в годините на Прехода.
Историята не познава „ако“, но в този случай въпросното „ако“ е повече от очевидно: ако селекцията на турския елит не бе протекла така, то почти със сигурност щяхме да наблюдаваме алтернативен елит начело на турците в България. Най-вероятно религиозен и може би дори фундаменталистки. Защото разделянето на две на елита на турското етническо малцинство би довело до двуполюсен конфронтационен модел, при който борбата за вътрешно надмощие би екстремизирала едната част. Подобно развитие се реализира например в Косово, донякъде в Македония.