В един съществен смисъл Преходът има вече свои предпоставки на 10 ноември. Те се проследяват в една особена двойственост и вакуум, породени в хода на утвърждаването, разцвета и упадъка на режима на Живков, особено в последната фаза. Става дума за фазата на започнати, но същностно ограничени реформи, стегнати в рамките на основните постулати за ненарушимост и неделимост на социалистическата собственост. Фазата, когато бе възможно собствеността да се предостави на отделни икономически субекти за по-ефективно стопанисване, но не бе възможно тя да промени своя „социалистически“, т. е. „обществен характер“. Тази фаза генерира квазикапиталови мотивации у определена част от номенклатурата (стопански ръководители и външнотърговски дейци), формира ги като субект (а както ще видим и мрежа), конкурентен на партийно-идеологическата и организационната номенклатура, но винаги под нейния дамоклев меч. След 10 ноември 1989 г. възникналият вакуум в собствеността започва ускорено да се запълва от различни посоки:
а. уволнените стопански ръководители, които излизат на спонтанно появилата пазарна сцена със своите „прошнуровани“ връзки;
б. създаваните in vitro капиталисти, т. е. финансирани и кредитирани нови „честни частници“ [14] ;
в. уволнените служители от органите на сигурността, готови да използват информационните си масиви за политически и икономически рекет, подпомагайки формирането на нови силови структури;
г. случайно изплували автентични частни предприемачи, опитващи се да оцелеят между групите „а“, „б“ и „в“.
Тоест започва конверсия на обезценените политически капитали в икономически капитали, при това сполучливо прикрита под маската на разигралата се епична битка за миналото. Формулата става прозрачна – властта се споделя с опонентите срещу спечелено време за „първоначално натрупване“. В този смисъл първата опозиция в България създава „коридор” за номенклатурата и всякакви притенции за девственост в това отношение са смехотворни.