Ако допуснем, че сме намерили обяснение за самите предпоставки новият политически елит на страната да бъде подбран в процедура на „легитимация чрез противопоставяне“, то може да се откажем от една собствена наша абстракция (или скрита предпоставка). А именно: ние разглеждахме процеса от „външна гледна точка“, сякаш има „елит като цяло“, сякаш някакви хора съзнателно извършват онези действия, които анализираме.
Всъщност това съвсем не е истина и отделните участници решават свои частни въпроси, а не проблема на „цялото“.
С други думи, в ничия глава не се явява мисловната фигура „да се разберем за бъдещето и да се скараме за миналото“. Последното е не повече от наша реконструкция, наблюдаван от нас , макар и обективен, резултат. Но тогава възниква проблемът как горното обитава главите на участниците в тази легитимация?
Отговорът е: като един вид сделка „време срещу власт“.
„Бившите“ печелят време, но губят власт (постепенно), а „бъдещите“ печелят (пак постепенно) власт, но губят време.
Можем да предполагаме, че последното е универсална формула при всяка „реформа“ (а не „революция“), при всяка диференциация на стария елит и опита му (вече диференциран) да поеме функциите на нов елит.
Ако тази постановка е приемлива, получаваме едно важно следствие, една привилегирована гледна точка за наблюдение, от която можем да установим за какъв период се извършва въпросната легитимация и кога свършва.
Може би ще прозвучи елементарно, но краят й настъпва в момента, в който и двете страни стават недоволни от „сделката“! Да си го представим дори житейско-психологически – едните започват да изпитват остър властови дефицит, другите се „ядосват“ за загубеното време. Но ако оставим иронията настрана, „сделката“ приключва в мига, когато сключилите я лидери стават „лоши“ в очите на своите привърженици!
Въпросният исторически “миг” получава датировка - 1990 г.–1992 г. Това е „моментът“, в който двамата архитекти на Кръглата маса и на „сделката“ се сриват като популярност и рейтинг в очите дори на своите червени, респ. сини привърженици. Те от любимци, от наистина най-популярни личности (Желю Желев и Андрей Луканов) се превръщат в прицел на ненавист и отхвърляне. Обвиненията към тях решително надминават чувствата на омраза към стария елит, към Тодор Живков, дори.
Фразата, че за разлика от революцията „реформата сдъвква и изплюва децата си“, не е красив афоризъм, а съвсем ясен индикатор за приключила легитимация по посочения механизъм.