Не е достатъчно да кажем „нямаше различия за бъдещето“ и затова „миналото“ се оказа предмет на противопоставяне. Все пак трябва да има нещо особено във връзка със самото това минало, което да го направи вероятен предмет на противопоставяне (т. е. трябва да открием и тук условия за възможност).
Самата постановка на въпроса ни навежда на първата мисловна крачка: да потърсим някакви особености на българския социализъм, различаващ го от социализма в други страни. Те впрочем са вече почти „общо място“ в българската социология:
1. България попада в „съветската империя“, без да се е модернизирала и дори без да се е урбанизирала достатъчно. Тъкмо БКП след 9 септември 1944 г. е организатор на една сравнително успешна урбанизация с всичките нейни модернизационни „екстри“: културна революция, масово ограмотяване, индустриализация, механизация на селския труд, битово-хигиенна революция и пр., и пр. Стартирала през 1945 г. с около 80% селско население, през 80-те години страната има не повече от 1/3 селяни, а под 20% от пълнолетните са заети със селскостопански труд.
Още по-важен е фактът, че (за разлика от класическия случай) урбанизацията на България не е съпроводена с падане на жизненото равнище, а точно обратното – със значителен негов ръст. Доказателствата са много. Дори любимата фраза на генералния секретар на Централния Комитет на БКП Тодор Живков „Ние построихме две Българии“ не е метафора. Тя е своеобразно недооценяване на изпълнения от компартията ангажимент: създаден е масовият български град [9] и масовият български гражданин – и двете с неизбежен, дълбок и неотстраним селски печат.
2. Това „качване“ на БКП върху вълната на българската урбанизация обуславя не само сравнително по-голямата й приемливост като лидер в очите на населението. Тя обуславя и по-ниския (в сравнение с други източноевропейски компартии) потенциал за обособяване на реформаторско крило в нея. По същество до края на 80-те години не се появяват лидери потенциални реформатори, каквито виждаме в Чехословакия, Унгария и дори Полша. Нещо повече, до края на 70-те човекът, с който се свързва либерализацията на пазара и въобще на системата, повишаването на ролята на младите и интелигентите в ръководството на страната, се казва Тодор Живков. (Застанал начело на България и БКП през 1956 г. при „размразяването“ в СССР, когато там след Й. В. Сталин на власт идва Н. С. Хрушчов.) А частичното повдигане на културната завеса към Запада се свързва почти изцяло с името на дъщеря му Людмила. Оттук – липсата на каквито и да било симптоми на нещо а ла „Пражка пролет“ в България. До степен, че естествено трупащият се в БКП реформаторски потенциал сериозно избива на повърхността едва малко преди и по време на падането на Берлинската стена през 1989 година!
Тази закъсняла поява на български Александър Дубчек и Людовик Свобода (респ. Андрей Луканов и Петър Младенов), тази закъсняла “пролет“ е едно много специфично и отличаващо България обстоятелство. Тъкмо то обяснява защо значителни части от елита и от населението са склонни да подкрепят именно БСП като реформаторска сила в първоначалния период на постсоциалистическа България [10]. Това очевидно е едно от решаващите условия за възможност да се образува „невероятната“ формула на легитимиращия се нов елит: консенсус за бъдещето, война за миналото.
3. Най-сетне всичко казано се наслагва върху особената роля, която исторически играе Русия в България. Тя няма същата функция на плашило като в Полша, Чехия, Унгария. От самото начало на прехода до ден днешен данните сочат една висока степен на симпатия към Русия като партньор и приятел на България и българите. Това има своите исторически, икономически и културни причини, които са общоизвестни. (Та най-малкото България бе една от двете страни в Източна Европа без съветски войски.) Тук е важно да се подчертае, че масовият българин схваща Прехода по начин, различен от масовия поляк например. Докато „откъсването от Русия“ се мисли в Източна Европа (почти консенсуално) като главно съдържание на Прехода, в България, обратно, минават години, преди самото откъсване от Русия да се осъзнае като свършен факт [11]. Левите политически доктрини (поне в периода 1989–1994 г.) описват един съвместен с Русия път към Европа, а десните мълчат по въпроса [12].
4. Като фактор тук трябва да се добави и зачатъчният характер на дисидентството в късната социалистическа България. Проблемът не е само, че за разлика от Централна Европа дисидентите у нас се броят на пръсти. По-важното е, че както видяхме, много от тях са бивши (и дори актуални!) членове на БКП [13]. Която пък към 1990 г. наброява почти 1 милион души.
5. Специфично за България обстоятелство е, че през 80-те години в страната протича т.нар. възродителен процес, т.е. масово насилствено преименоване на българските турци, съпроводено със забрана да се говори на турски език и да се проявява каквото и да било турско самосъзнание. Прекият резултат от това насилие са 300 000 изселници, напуснали България по посока Турция до 1989 г. Но косвеният резултат е може би структурно по-определящ. И обикновените българи, и елитите на страната са шокирани и ужасени от последиците от насилието, от силата на взрива на масово недоволство. При цялото си могъщество тоталитарната система не се справя с процеса, той почти излиза изпод контрол. Това пък донякъде имунизира както властите, така и населението от каквито и да било насилнически намерения в годините след падането на Берлинската стена. Донякъде (и само в този смисъл) именно “възродителния процес” спестява на България експерименти от Югославски тип, т.е. имунизира страната срещу етнически и граждански силови конфликти, а БКП срещу опити да се легитимира чрез национализъм.
И при петте посочени фактора (а може би има още) виждаме общ знаменател: те действат еднопосочно и формират условия за възможност за появата както на консенсус за бъдещето, така и на радикален сблъсък за миналото.