Както е добре известно, легитимацията на новите политически елити става на публичната Кръгла маса в началото на 1990 г. Тя е построена по аналогия с Кръглата маса в Полша, но с една ключова разлика. Докато в оригинала там седят управляващите комунисти и натрупалите десетилетен опит в нелегална борба антикомунисти, в българския случай не е така: от едната страна са реформаторски настроените ръководители на БКП (прясно и нежно свалили режима на ТодорЖивков и много популярни в този момент сред хората), а от другата – нововъзникналите за седмици антикомунисти [5].
Разликата не е психологическа. Докато в Полша (и в други страни) актът на легитимация на претендентите за властта е вече извършен и Кръглата маса е чисто и просто пазарлък (и сделка) за мирен преход, то в България Кръглата маса е самият легитимиращ механизъм. Защото не констатира някакво съотношение на силите и намеренията, а генерира самите тези сили и намерения.
Това е може би решаващо за разбирането на особеностите на прехода у нас: На Кръглата маса протича легитимация чрез противопоставяне.
Тази наглед подробност предопределя структурата на процеса. Защото тук от политическата форма (Кръгла маса) се обуславят две важни съдържания:
1. Външно (формално): новият елит се подразделя на две части [6], на два принципно различни дяла.
2. Вътрешно (по същество): легитимационната процедура от този род има две страни. Първата е самото противопоставяне – сбиването, така да се каже. Втората е някакъв вид съгласие, неписани „правила“, които противниците безусловно приемат. Първата е шумно манифестирана, втората - неексплицирана, но определяща.
Кои са подразбиращите се „правила“ или съгласия? [7]
Фактически действащото споразумение съдържа пет пункта:
Пункт 1. Мирен преход, отказ от насилие;
Пункт 2. Демокрация, избори, свобода на словото;
Пункт 3. Пазарна икономика, „капитализъм“;
Пункт 4. Етнически мир, права на малцинствата;
Пункт 5. Европейска геополитическа ориентация на България, „път към Европа“.
Такива са петте „свещенни крави” на стартиралия преход.
Виждаме нещо съществено: описано е едно желано бъдеще на страната, което то не се проблематизира! (освен в подробностите). Строго казано, консенсусът „за бъдещето“ е условие за възможност на легитимацията на политическия елит.
И обратно – противопоставянето е почти напълно и изцяло във връзка с миналото. (А там има океан от теми за обсъждане: кой е виновен; защо има социализъм и кому е изгоден; имало ли е фашизъм в България; каква е ролята на Държавна сигурност; защо е развивана тежка индустрия; нужно ли е частното селско стопанство; какво да се прави с ТКЗС; кой е отговорен за репресиите срещу турците и т. н., и т. н. до безкрайност... Разговорът за миналото може да тече вечно по една очевидна причина: миналото не може да се промени. Макар опитите да продължават и продължават. Разговорът не спира, защото не може да се стигне действие – освен до пряко насилие върху „събеседника“.)
Така че „войната за миналото“, която в България заема цялото последно десетилетие на ХХ век, не е някаква психична или национална особеност. Тя е структурно обусловена и е видимата част на айсберга със скучното име „легитимация чрез противопоставяне“ [8] .
Констатираме нещо странно, да не кажем драстично: не проект в началото е противопоставил (и в този смисъл създал) „червените“ и „сините“, а само една интерпретация; т. е. не позиция за бъдещето, а само отношение към миналото. Последиците са огромни и всъщност целият наш Преход може да се разкаже като една нестихваща години и години такава „последица“.
Защо тъкмо в България и едва ли не само в България става така?