Във всекидневното съзнание модел „Б“ намира отражение в множество версии. Те са различни по формите си, но имат единно съдържание. Свеждат се до разкази как някой Лош/Добър е направил еди-какво си, за да стане това, което е станало. Тоест за разлика от модел „А“, при който като че ли всичко е ясно и разбираемо „от само себе си“ и логиката на интерпретациите някак произтича от събитията, то при модел „Б“ по-скоро социалните събития произтичат от интерпретациите.
В дъното на тези интерпретации стои действителният факт, че много бързо – за броени седмици – старият социалистически елит/власт се раздвоява и постепенно и само частично се обновява. Рекрутираният нов елит черпи членовете си от плътно затворени социални кръгове с твърде ограничен обхват.
На първо място става дума за 10-процентовата страта на хората с висше образование тогава (1989 г.). Втори редуциращ фактор е, че огромното мнозинство от овладяващите върха на политическата пирамида са жители на столицата. (И изобщо „революционните“ действия се съсредоточават предимно там.) Най-сетне, третото принципно ограничение е характерът на дисидентското движение в България: „половината“ от новия елит се селектира основно от кръговете на хуманитарната интелигенция (творци, учени, икономисти и пр.). Сериозна допълнителна бариера поставя и владеенето на западен (предимно английски) език: говоренето му се оказва не обикновено житейско предимство, а ключов политически инструмент.
Накратко, лидери на новия политически елит стават хора, сравнително добре интегрирани в предишното общество [4] . И преобладаващата им част се излъчва от много малък социален слой, чийто размер можем да оценим (завишено) на 0,1% – 0,2% от пълнолетните българи, т. е. говорим за няколко хиляди души, не повече.