Процесът, който в икономиката се характеризира като декапитализация, се явява при обикновения човек като негова декласация – житейска драма на милиони, на цели поколения българи. Защото реалното богатство на социалистическия човек не е заровено основно във вещите (и техните производни), а се крие в статусите, във властовите достъпи, които той има. Тоест същността на случващото се далеч не се свежда само до очевидното обедняване.
Струва си, преди да разгледаме конкретните механизми на масовата декласация на българите, да маркираме най-напред нейната макрологика:
1. В началото на Прехода заварваме една около 80-процентова „средна класа“ [59] на социализма с еди-какви си статуси (ще видим какви), които с темпа на възвръщане на пълноценните парични отношения биват масово „експроприирани“, т. е. хората се декласират;
2. Битката за удържането на статуси води до масиран натиск върху потреблението и до „разсъгласуване“/„разбягване“ на класовите признаци;
3. Хората спонтанно се съпротивляват и създават цяла система от „буфери“, чрез която да омекотят падането надолу, да се опитат да запазят качеството си на „средна класа“;
4. Но възникват механизми за поколенческо пренасяне на така загубените статуси, механизми на възпроизводство на загубата.
5. В крайна сметка се оформят пирамидите на социалното неравенство – както на прехода, така и на постпрехода.
6. Постепенно статусните характеристики отново се съгласуват и се очертава бъдещата социално-класова структура на България.
7. Накрая възникналата картина започва да се привижда като естествена и настъпва нормализация.
За да разберем пътя, който изминава масовият българин през първата половина на 90-те години, необходимо е за кратко да се върнем на неговата изходна точка, т. е. към края на 80-те.