Б. Трите пирамиди

Това ходене по мъките на съвременното наше училище беше необходимо, за да илюстрираме най-мощния механизъм на съгласуване на социалните признаци – един от главните производители на настоящото и на предстоящото стратификационно деление в България. То ни дава съществена гледна точка, от която да съдим вече не за хаотичните социални структури на Прехода, а за социалното разделение след него.

С това можем да съберем цялата драма в три „пирамиди“:

1. Пирамидата на обществото на реалния социализъм;

2. „Потребителската“ пирамида към определен момент на прехода (в случая към 1999 г.); нещо като „моментна снимка“ на „класовия хаос“, на „напускането на пазара“;

3. Пирамидата на бъдещото разслояване на българите (зададена от предполагаемото действие на просветната и други системи за съгласуване на статуси, потребление и собственост).

От интересуващата ни гледна точка Преходът може да бъде описан като период на стопяване на една „средна класа“, а постПреходът – на израстване на средна класа без кавички. Съзнателно не фиксираме върха – той трудно се лови социологически, обикновено е константа и не е носител на масови процеси. В зависимост от критериите най-често варира в границите на 1 до 2%.

Декласацията (в нашия случай) е загуба на статуси/достъпи. Те могат и да бъдат възстановени (примерно статусът на мобилност). Но не от това произтича стабилизацията. Тя идва от самата съгласуваност на признаците, а не от абсолютните им стойности. (Което е съвсем очевидно, ако сравним обитателите на едни и същи страти в различни общества. Представител на ниската класа в Германия може да има собственост и доходи, далеч превъзхождащи в абсолютни единици тези на някой от средната или дори от горната класа в по-бедна страна. Това не предефинира мястото му в социалната структура.)

Подчертаваме: новата стратификационна структура не зависи или почти не зависи от абсолютните стойности на потребление и доходи на обществото. Решаващото е доходите, статусите и собствеността да са в унисон, да не си противоречат. Човекът със съгласувани признаци не изживява света като криза и може да строи стратегия, поведението му става предвидимо и за самия него, и за външния наблюдател.

Построеният модел обаче изисква и едно генерационно уточнение.

Да се попитаме какво стана с нашия професор, който сади лук и който, видяхме, не е продал панелите и трабанта?

Отговорът е, че той просто е остарял, но синът му, прясно произведеният доцент, вече нищо не сади, а живее със съгласувани класови признаци. Натрупаните 15 години на Прехода тежат чисто количествено – сменя се или почти се сменя цяло поколение. „Разсъгласуването“ на признаците се отнася до едни, а вторичното съгласуване – до, общо взето, други хора, до друга генерация.

Но това ни поставя пред много сложен въпрос. Излиза, че стабилизацията на социално-класовото устройство е донякъде субективна, въпрос на изработване на социални норми, които описват възникналото положение като естествено (подчертаваме: не правилно, не желано, не приемливо, а естествено). Следователно трябва да разберем дали хората схващат социалното си положение като всекидневие, като обичайно, или напротив – живеят в социалната структура „временно“, като че са на война.

Това само по себе си е много комплициран въпрос, който би ни отвел в тежки теоретични и емпирични дебри. За щастие имаме сравнително прост и лесен за наблюдение индикатор, който води към отговор на въпроса „Приел ли е човек мястото си в социално-стратификационната йерархия или не?“ ^[77]. Това са вижданията на хората за тяхното бъдеще, за хоризонтите им, за максималните и минималните им стремежи.

Представата за богатство в различните социални групи ^[78]:

При какъв месечен доход бихте определили някого като богат човек?

а. Средна стойност в лева в различните стратификационни групи:

б. Средна стойност в лева в различните образователни групи:

в. Средна стойност в лева в различните групи населелени места:

Основният извод от този емпиричен материал е, че след 2000 г. проективните представи за добър живот в материално отношение са се стабилизирали в общи линии. За тази самоформирала се норма можем да кажем:

- претенцията на „върха“ расте;

- претенцията на най-ниско образованите пада, т. е. става по-реалистична;

- градското население като цяло повишава очакванията си.

Ако това изглежда прекалено субективно, то ето практическото поведение на постпреходния българин в областта на кредитите за потребление.

Според Българска народна банка през 2002 г. са взети над 500 000 малки кредита, а през следващата 2003 г. – над 700 000 (!). Едва ли трябва да подчертаваме, че самото вземане на потребителски кредит предполага човек да има ясен план за бъдещите си доходи, признат от външна инстанция. А както видяхме, подобен план означава наличието на съгласувани класови признаци.