А. Училището като фабрика за неравенство ^[70]

Без ничия „зла воля“, без никой съзнателно да е прокарвал тази стратегия, училището в България се превръща във фабрика за неравенство, която започва да   произвежда   четири   вида хора:   кандидати за   (а) върха – 10 %; (б) среда – около 40%; (в) долна група – 30%; (г) парии (20%). Тези параметри са зададени на много ранен етап на социализацията: грубо казано, в началото на пубертета и на практика се реализират до неговия край, т. е. в интервала V–XII клас. По същество българските тийнейджъри са включени в една система, коятo почти необратимо, ако говорим за социалното, а не за индивидуалното равнище, формира четири „класи“ в България ^[71].

Като основен механизъм на класова диференциация при децата функционират „трите бюджета“, върху които се държи българското образование. При това и трите са от един количествен порядък, съпоставими са по обем. Общата картина се диктува от следната логика:

Първо, съществува официален, известен на всички държавен бюджет, насочен към просветната система (3,8% от БВП към 1999 г., от които 3/4 за средното образование). Този бюджет има две фундаментални характеристики: той е малък и се разпределя неефективно.

Второ, съществува още един бюджет, представляващ между 50–70% от първия – близо половин милиард лева, осигурявани от родителите за допълнителна подготовка на децата им. Той се дава в различни форми. Главно и водещо перо в него са частните уроци: по западни езици, обща подготовка за кандидатстване, за компютърна грамотност и т.н. Друго перо в този втори бюджет са учебниците и въобще учебните помагала. Не са за подценяване и транспортните разходи.

Трето, съществува най-сетне и бюджет, насочен към децата на върха. По оценки има около 20 000 деца годишно, които се обучават в чужбина или в скъпо платени частни училища и колежи в България. Разходът за тях е съпоставим с общия разход на държавата за образование на всички деца. Това са вероятно между 100 и 200 млн. евро годишно, които се отделят под различни форми, за да се готви бъдещият социален връх.

Вторият бюджет се изстисква непосредствено от домакинствата, от обикновените хора, но най-важното е, че той е абсолютно задължителен, за да може детето да получи достъп до качествено образование. Неговата масовост е толкова голяма, защото практически децата, оставени извън него, не са в състояние да настигнат останалите.

Констатираме „ненамислен“ от никого финансов механизъм, заложен в правилата на играта. Той води до фактическа сегрегация на децата на две големи части: на такива, към които е насочен бюджет 1, и на такива, които са адресати на бюджет 1 плюс бюджет 2 ^[72]. Тоест 45% от децата на училищна възраст биват допълнително подготвяни по частен път, а мнозинството от 55% – не. Държавата пък е заложила така критериите за образователното състезание, че е практически изключено дете без допълнителна подготовка да продължи да учи в „добро училище“.

Системата на финансиране на просветата произвежда класово разслоение, но това е само повърхността на случващото се. Интимният механизъм на същинското разслояване се свежда до следното: децата от горната класа и бъдещата средна класа биват допуснати до двата основни модернизационни кода на съвременния свят, които остават недостъпни за децата от долната класа. Става дума за английския и за компютъра.

Таблица ^[73]

Тук е скрит механизмът на бъдещо разслоение. Излиза, че не просто „амортизацията“ и липсата на пари произвежда разслояване. Главната декласация става чрез стоене на място. Чрез това, че някои имат, а други нямат достъп до „третата вълна“ ^[74]. Затова декласацията е толкова скрита, така непонятна и обществото не е в състояние дори да я назове. Декласацията настъпва с факта, че не вървиш напред.

Част от българското общество се модернизира и влиза в Европа. Това е базовият социален процес. Едни деца научават модернизационните кодове – английски, компютър и интернет, за други обаче декласацията идва със самия факт, че не са допуснати до тях, а не че са престанали да учат Иван Вазов. Има и такива, които са престанали да зубрят за Баба Илийца. Това са децата от гетото ^[75]. При тях декласацията се задава с обстоятелството, че те са откъснати по същество от образователната система под действието на много фактори. Сред тези фактори има и общокултурни – половината от тези деца са циганчета и от други малцинствени групи, които икономически и културно са предопределени да бъдат в гетото (вкл. вътрешно-семейни механизми).

По този начин стратата се оказва продукт на самия модернизационен процес, или по-точно – на достъпа до него. Енергията на разслоението не е заложена само в рамките на икономиката, на преразпределението на парите. Тя не е в рамките на понятни за човека процеси (когато все пак едните взимат парите, а другите ги губят). Разслоението се произвежда от фактори, които се привиждат като естествени, неутрални обстоятелства. И които са по същество механизми на съгласуване на социалните признаци, на статусите.

В същото време част от бившата „средна класа“ оказва яростна съпротива на тези декласационни механизми. Тук цифрите са поразителни: над 95% от висшистите смятат да правят децата си висшисти, та дори и над 40% от обитателите на дъното изказват такова намерение. Тъй че ако апартаментът или някакъв вид недвижимост са предпоследният бастион на „класова съпротива“, то образованието на децата е последният. Това е най-голямото сражение, което бившата българска средна класа дава за своето оцеляване в следващо поколение и трябва да признаем, че тя воюва правилно. Защото презумпцията е такава: ако детето е образовано, ние ще се възпроизведем като средна класа. Борбата за образование е „класова борба“. Само че не между класи, а за вътрешнокласово оцеляване на следващата генерация.

Поразителна е и материалната страна на това усилие: в годината, когато децата кандидатстват, едно средностатистическо домакинство харчи от 1/4 до 1/3 от годишния си бюджет, за да може детето да кандидатства. Не да влезе – да кандидатства!

Непомерността на това усилие ясно проличава при т. нар. „годишни кампании за кандидатстване“. Цялата ни нация научава дали се е „паднал“ Дебелянов или Йовков ^[76] . А централните вестници (представете си го за „Таймс“ или „Фигаро“!) на цели страници публикуват решенията на алгебрични задачи за седмокласници. Sturm und Drang!