Видяхме, че декласацията завършва не в смисъл, че предишното положение се възстановява, а че възникналото статукво се стабилизира. Новото съединяване на собственост и власт не означава, че политическата власт в страната поема своите функции към собствеността, а че новите собственици установяват ефективен контрол върху притежаваното от тях и се появяват капиталови мотивации и практики. По този начин наблюдаваме два постепенни и необратими процеса:
а. Поява на горна, средна и долна класа, както и на гето (дъно);
б. Оформяне на социално разделение по линията „собственост“.
Очевидно е, че и двата процеса имат ясен общ знаменател: страната е произвела своя нов елит, своята нова власт в широкия и истински смисъл на думата. Но ако в този момент мислено се отдръпнем и погледнем изминатия път, ще се изумим:
В началото за броени месеци България поражда елита на Прехода (във формата на политически елит), а в края на Прехода заварваме нов, съвсем на друго основание произведен елит!
Ако „началните елити“ се дефинират чрез противопоставяне, сега вече имаме друг вид групиране: то почива на собствеността, на една съвсем другояче възникнала „пирамида“ – парите, капиталите (в смисъла на Бурдийо), близостта до тяхното управление и функциониране сега имат пряко определяща роля.
„Формите са породили съдържание!“, би възкликнал някой ентусиазиран ученик на Хегел през ХІХ век. „И сега това съдържание ще унищожи формите...“, би промърморил някой по-нагледал се на социални катаклизми последовател на същия велик философ, но вече в ХХ век.
През ХХІ век ни приляга една по-иронична и по-спокойна позиция: Не изисква ли този нов елит и нова легитимация? Как той се справя с проблема за собствения си генезис? Как той се оказва легитимен?
И сто пъти да си зададем подобни въпроси, ще получаваме само един отговор: не се оказва легитимен (в очите на хората), не се справя с тази си легитимация [79] .
Тук всички български социолози могат да въоръжат изследователя с купища данни: например, че повече от половината българите смятат, че трябва незабавно да се конфискува имуществото на всички забогатели. Или че близо половината от възрастното население се ангажира с твърдението как никъде и никога „големи пари не са печелени по честен път“ и т. н., и т. н.
Изобщо тезата, че „политиците са мошеници, а богатите са крадци“, е общо място за българина в края на Прехода. Тоест на ниво обществено мнение легитимация няма, а и не се предвижда в обозримо бъдеще.
В същото време има легитимност на новите елити и собственици в един чисто практически смисъл: никой не чупи и не разграбва. Частната собственост функционира. Не само не се регистрират вълнения, но дори и масови мисловни движения по посока на някакви действия за обратно отнемане на приватизираното няма. (В най-екстремния си вид една подобна масова нагласа изглежда така: „Абе да накажат поне някого! Не може всички да са крадци, всичко да е откраднато, пък никой да не е виновен!“)
Следователно трябва да открием някакви неявни условия за възможност на фактическата легитимация на новите, след-преходни елити. (Ще се опитаме да го направим към края на този разказ.)
***
Най-важното дотук е, че с края на Прехода приключва процесът на декласация. Но статусните признаци само започват да се съгласуват. Това означава, че тръгва процес на изграждане на трайна социално-класова структура. Но само тръгва!
Формиран е върхът на социалната пирамида (собствениците), формулирани са „правилата на играта“ (главна роля играе образованието, владеенето на кодовете „английски“ и „компютър“). Следователно в близките години ще наблюдаваме сравнително дълъг период на окончателно стабилизиране на социални структури и йерархии. Преходът сам по себе си поражда не новата социална структура, а нейната основа, „принципите“ на изграждането й. Контурите на рекласацията обаче са необратимо зададени, независимо дали човек ги осъзнава или не.