Ако действително се откажем от в с я к а к в и подробности, то началото звучи така: Е ли движението „пари – стока – пари прим” („п–с–п ' ”) фундаменталната, най-общата, най-абстрактната характеристика на съвременното общество в Европа и САЩ? [110] Тоест на онова, към което България премина? Е ли самонарастването на парите, самоцелният ръст, в дъното и на социалната организация, и на мотивацията на участниците в днешния пазар?
Отговорът, няма съмнение, е да.
Но пък не наблюдаваме нищо от онова, което Маркс описва като главна социална последица за обществата, живеещи по формулата „п–с–п ' ”. Тоест не наблюдаваме появата на класи – нито на пролетариат, нито на „обичайни” капиталисти. Появяват се „само” някакви консуматори, елити и сложно сплетени обменни властово-собственически мрежи.
Безнадеждна ли е в такъв случай основната идея на класика?
Не, ако допуснем, че са протекли някакви фази на усложняване на основното елементарно движение (т.е. на „п–с–п ' ”) и по-точно, че са настъпили (Хегелиански казано) някакви нови опосредявания на формулата на класическия капитализъм.
Преди да направим предположението си за тези фази и за тези опосредявания, нека експлицираме привилегированата гледна точка (неизбежното внасяне на структура в социалната картина от разказвача), от която се опитваме да градим концепция. Предполагаме, че „п – с – п ' ” продължава да функционира, но следим паралелно и социалното разслоение, което капиталът произвежда. И тъкмо видовете последици ще припознаем като фази, етапи.
Картинката, както я виждаме, е следната:
Фаза 0. Търговски капитал
„П–С–П ' ” тук се реализира като периферно за най-различни общества движение. Купувам плат в Барселона, наемам кораб, продавам стоката в Алжир и се озовавам с повече пари. Повтарям движението. Това е „докапиталистическата фаза”, доколкото (от интересуващата ни гледна точка) не настъпва класово преструктуриране на обществото. То само обраства с нови прослойки – търговци, моряци и пр. В този смисъл става дума не за фаза, а по-скоро за начална предпоставка, условие за възможност за капитализъм.
Фаза 1. Промишлен капитал
Тук „п-с–п ' ” се е самоопосредило, самоусложнило се е със завод, с индустрия. Тук не купувам плат, за да го продам, а произвеждам плат. Купувам машини, суровини, работна сила, съединявам ги, получавам плат, продавам го, получавам „пари прим”. Повтарям движението.
Това е описаното от Карл Маркс като Капитализъм с главна буква [111]. И е негова форма (а всъщност фаза), която самият Маркс смята за единствена и последна.
Продължителното действие на тази формула води до появата на обедняващ пролетариат. Тоест – на все повече хора, които нямат с какво да участват в пазара, освен с работната си сила. С времето настъпва взривно развитие на обществото. Промишленият капитал – бидейки с пъти по-производителен от предходните форми – не само помита традиционните икономики и ги трансформира в модерни. Той стъпка по стъпка започва да унищожава стария свят и извън икономиката: рационализира и модернизира всички области на обществения живот.
(И между другото, смята Маркс, създава условията за собственото си унишожаване, тъй като множи пролетариите, от които се очаква да разрушат породилата ги капиталистическа система, тоест да извършат комунистическа революция. Последното е една доктрина, удивителна във всяко отношение, но най-изумителна с това, че в практически извършените комунистически революции – а те са десетки – нито веднъж пролетариатът не играе централна и дори просто важна роля.) [112]
Като оставим обаче иронията, появата на „завод” или по-точно на – както гениално обобщава Мишел Фуко [113] – „среди на затваряне”, на дисциплинарни пространства (т.е. фабрики, болници, затвори, училища, психиатрии и т.н.) тласка човечеството в безпрецедентна трансформация. А обществата, положили в основата си опосреденото със среди на затваряне „п–с–п ' ”, експанзират в нечуван, в глобален мащаб.
Главния социален продукт Карл Маркс нарича „пролетариат” – това са съществата, работещи „изобщо”. Те без съмнение са безпрецедентна историческа класа (макар тези индивиди никога да не стават нито толкова много, нито толкова важни за социума, колкото предполага Маркс).
Фаза 2. Държавен капитализъм
Промишленият капитал не просто експанзира в целия свят, но „излиза” от икономиката и „залива” всички сектори на обществения живот. Богатството и силата на обществата стават правопропорционални на тяхната модернизация, т.е. на способността им да множат „п-с-п ' ” (а не, както е дотогава, пропорциоанално на техния размер или на размера на земята, която обработват). Ето защо фундаменталната формула „п–с–п ' ” търпи принципно ново опосредстване, самоусложняване:
Сега я наблюдаваме опосредствана и рязко усилена с политическа власт, с „държава”, грубо казано.
(Самите марксисти смятат, че капиталистическата класа „излъчва” своя държава, за да потиска пролетариата и другите класи. От дистанцията на времето това е прекалено драматизирана теза. Много по-лесно е обяснението, че елитите на самите стари държави „проумяват” обстоятелството, че индустрията е решаващ извор на тяхното богатство и сила.)
Така или иначе няма съмнение, че и военните и политическите цели, и законовите устройства, и изобщо всички подсистеми на модерните общества започват да се пренастройват и реформират „в интерес” на капиталовото движение („п–с–п ' ”). Ако първият от Сасанидите в Персия е казал преди столетия: „Няма сила без войска, няма войска без пари, няма пари без селско стопанство, няма селско стопанство без справедливост”, то модерните общества на Фаза 2 трескаво декламират по-простичко заклинание: Няма прогрес без „п–с–п ' ”. И няма съществуване без прогрес.
Дали ще обозначаваме тази епоха като империализъм или като държавен капитализъм е въпрос на политическа емоция – сигурно е обаче, че това е епоха на невиждани дотогава войни, на чудовищни социални катаклизми, на безпрецедентни репресии. Защото на мястото на предвидения „пролетарий” тук като главен социален резултат се появяват непредвидени от никого м а с и. Работнически маси, селски маси, войнишки маси, градски маси, гладни маси, народни маси...
Нека обаче запазим теоретично хладнокръвие и вместо да се подведем по пъстрата (и отвратителна) картина, която възниква, да се вгледаме в главния парадокс:
„П-С-П ' ” на този си етап на самоусложняване довежда до счупване на традиционните класови модели, защото (1) поражда гигантска междукласова миграция (урбанизация плюс демографски взрив), (2) довежда до почти пролетарско битие много хора, неработещи в индустрията, а също и (3) повдига вълна от международна и междуконтинентална миграция.
Изкованите от столетия граници между старите класи (различна духовност, различни дрехи, различна храна дори!) рухват. Масите „вибрират” с такава сила, че навсякъде в Западния свят изпочупват политическите и социални структури на страните си, генерират нови структури, някои от които съвсем причудливи.
Оформя се истински диалектически парадокс: колкото по-силно присъства „п – с – п ' ”, толкова повече расте богатството и силата на държавите и на елитите. Колкото повече експанзира „п – с – п ' ”, толкова повече бушуват масите и расте бедността и слабостта на самите държави, а значи и на елитите.
Красивото пък е, че това очевидно временно състояние приключва по същия механизъм, по който възниква. А именно:
Държавният капитализъм е възможен, защото се базира на „п–с–п ' ” и по-точно на въпросния „прим”. Част от печалбата бива експроприирана от държавата и превръщана в енергия на нейните институции: армия, полиция, болници, училища, други среди и механизми на затваряне.
И същият този отнет и „одържавен” „прим” е изворът на следващата фаза в еволюцията на модерните общества. Тоест не отказът от капитализъм (от „п–с–п ' ”), а едно следващо усложняване на картината ни води към Фаза 3.
Фаза 3. „Социален” капитализъм
Върховата конвулсия на държавния капитализъм е болезнено нагледна: това наедро казано са двете Световни войни. Още краят на първата от тях дава началото на съвсем нови процеси, напълно оформили се след края на втората.
Главното (от интересуващото ни привилегировано гледище) тук е, че държавите започват да полагат мощно и продължително усилие за подобряване на живота на масите [114]. Биват въведени съвсем нетрадиционни социални подсистеми, гарантиращи радикална промяна на ситуацията на милиони и милиони хора. Имаме предвид преди всичко масовото образование, масовото здравеопазване и масовата пенсионна система. Но не само тях.
(Това, подразбира се, не е някакво хрумване в духа на вече цитирания персийски шах-ин-шах, а резултат от политическите борби на същите тези маси, както и на надвисналата над Запада комунистическа опасност, тъй като СССР е вече реалност и то, в началото, гледано отдалеч, доста привлекателна.)
Така или иначе, бидейки може би най-подиграваната доктрина в историята на социалните концепции, wellfair society, дава за няколко десетилетия поразителен резултат.
На мястото на масовия човек получаваме близо милиард консуматори.
Това е решаващата социална трансформация: масите са заставили политическите и икономическите елити да връщат значима част от капиталовата печалба (от „прима” в „п–с–п ' ”) под формата на образование, здравеопазване и пенсии, и най-важното: те делят печалбата с организаторите на производството, тоест подобряват живота си съществено и дългосрочно. За пръв път огромно количество хора добиват възможност да градят индивидуални биографични проекти, т.е. пребивават в принципно нов, невиждан допреди статус.
Няма по-осмивана социална фигура от консуматора. За разлика от гордия пролетарий (всъщност деградирал до полуидиотизъм селянин, който и без това не е бил връх на свободата и/или интелекта), за разлика от съжалявания масов човек (който всъщност е объркан, загубил идентичност, инфантилен до жестокост, залитащ като прохождащо дете), консуматорът (може би защото не изглежда източник на революционна промяна) почти винаги е окарикатуряван като егоистичен, елементарен вещоман с наклонности на хедонист и страхове на дребен буржоа.
Накратко: самозван индивидуалист. Чието колективно – макар и напълно неосъзнато действие - променя (както ще видим) безпрецедентно света.
***
Построената от нас тук схема, описваща резултатите от функционирането на капитала като главно обществено отношение в Европа и САЩ през последните няколко столетия, е съзнателно грубо изложена на привичен марксистки език.
Но ние държим да подчертаем, че съдържанието на полученото изображение е независимо от този език и може да бъде разказано и по много други начини, без да се промени. Една от причините да прибегнем към периодизация в традицията на Карл Маркс е следната:
Марксистките техники на анализ са много чувствителни към класовата диференциация и въобще към всяко разслоение. А именно разслоението ни интересува, защото:
- не е принципно ясно на какви слоеве (или може би класи?) се е разделило прясно покълналото пазарно общество в Източна Европа. Картината е непонятна, подлежи на множество тълкувания. (И – както вече подметнахме по друг повод – дава изследователски шанс да бъде разбрано сегашното западно общество от нова гледна точка: от гледището на един свой „сякаш-генезис” или вид римейк.);
- ясно виждаме, че внезапно изскочилият от храстите (в края на прехода) в България и Източна Европа консуматор не прилича на предшествениците си – нито на пролетария, нито на масовия човек. Не е класа, не е маса. Що е то?