Казват, че ако нещо или някой бива наричан с много имена, то това е признак на травматичност (комплекс). Ако е така, то социалните учени през ХХ век са демонстрирали изумителен комплекс, именувайки съвремието си:
- капитализъм
- информационно общество
- консуматорско общество
- глобализиращо се общество
- мрежово общество
- общество на риска
- постматериализъм
- постмодерност
- и още няколко десетки имена [115].
Неприятно е да предложим още един термин; списъкът някак си гнети. Затова ще предложим име не за общество, а за неговия главен герой – произлезлия от масите милиарден консуматор (жителят на сегашния Запад, на златния милиард). И името, което предлагаме за тази огромна съвкупност от хора е ДНЗВР. Любезният читател ще приеме тази наша самоиронична усмивка, претендираща смутено да обозначи най-новия Левиатан [116].
Да си консуматор, видяхме, не е сводимо до това да имаш някаква специфична психика, т.е. не е само състояние на главата. Консуматор е вид социално положение. Това значи, че си се включил донякъде в движението „п–с–п ' ”, тоест, че част от ръста, част от печалбата на капиталовото движение става твоя, на твое подчинение [117].
Значи говорим за вид власт, за разполагаема сила, за влияние върху ресурс. И за произтичащ от тук decision making.
Последното пък дава възможност за количествена оценка, макар и много-много груба. И все пак: с колко пари разполага, за колко пари „решава какво да прави с тях” съвкупният консуматор, нашият ДНЗВР? Защото това очевидно не са всичките пари, които минават през ръцете му. (Да „решиш” да си платиш тока не е никаква власт, а просто желание да имаш ток и следващия месец). Впрочем тук целта изобщо не е да сме прецизни, а единствено и само да не сбъркаме порядъка на размера на въпросната сила. Затова очевидно занижено ще допуснем, че средно всеки жител на Запада взема решение за „свободното” изхарчване в някаква посока на 800 евро месечно. Тоест на около 10 000 евро годишно. И понеже (пак занижено) тези хора в сегашния свят са един милиард, то получаваме:
10 000 х 1 000 000 000 = 10 000 000 000 000 евро [118]
Десет хиляди милиарда евро годишно. С порядък повече от кой да е икономически субект в света. С порядъци и порядъци повече от кой да е индивидуален капиталист. Дори пет пъти да сме преувеличили полученото – не сме сбъркали съществено!
Това, разбира се, е потенциална сила, в смисъл, че би представлявало сила, ако действа в една посока.
Добра аналогия е движението на молекулите във въздуха в една спокойна стая. Въздухът като цяло „не се движи”. Но всяка от молекулите го прави и то със средна скорост – казват учебниците по физика – 300 метра в секунда. Но понеже молекулите са се устремили в различни посоки и непрекъснато се сблъскват (тоест променят посоката си след много кратки траектории), то възниква илюзията за пълен покой.
Същото е с нашият ДНЗВР. Той е дълбоко несинхронизиран и затова силата му не личи. Той кротко пазарува „както обикновено”, кротко гледа телевизия „както обикновено”, кротко гласува на избори „както обикновено” и в този смисъл ни прилича на заспал гигант, който спокойно диша (цикли) и леко похърква насън (девиации). В него текат само бавни процеси на изменение.
Но нека за момент си представим синхронизация на молекулите в стаята – ако те (или дори половината от тях) внезапно тръгнат в една посока, без никакви допълнителни енергии ще получим ураганен вятър, прозорците ще се счупят, може да стане и по-лошо.
Но ако демонът на Максуел е умен фантазъм [119], то г-н Осама бин Ладен е, уви, реалност. Преди няколко години той успя за часове да синхронизира действията на част от нашия ДНЗВР. Резултатите бяха многостранни, но тук ни вълнува един от тях. ДНЗВР леко помръдна с опашка и помете моментално цялата американска авиоиндустрия – тя просто колабира за ден, хората не се качиха на самолетите. Правителството на САЩ отпусна нещо като 30 милиарда, за да компенсира тази съвсем незабелязана и странична спрямо замисъла синхронизация.
Понеже живеят зле, масите, предшествениците на ДНЗВР, се синхронизират много по-лесно, главно с думи. ДНЗВР, едно, че е по-доволен от живота и второ, е много по-„разнообразен” по естество. Това е близо до ума: всички хора „нямат” по еднакъв начин, но „имат” по различен. (Едно е да нямаш никаква колекция и друго – да си колекционер. Във втория случай може да събираш чилийски вина, но може това да са монети от Литва, Латвия и Естония.)
Освен случайни или външни „синхронизации”, през последните години редовно наблюдаваме и то в световен мащаб нещо, което може да бъде наречено „резонанси”, тоест властово провокирани синхронизации. Наричаме ги така, понеже „властите” отпърво предизвикват настроения в ДНЗВР, а сетне сами се „изплашват” или просто се съобразяват с тях и демонстративно се борят с фантоми.
Това са ирационални истории, при които ДНЗВР в световен мащаб се поддава на идеологеми, излъчени от самата власт. Да споменем няколко пресни примера:
- През 2000 година цял свят трепереше, че компютрите ще се сринат точно на нова година, заради някакви „нули”. Изхарчиха се милиарди, президенти и премиери нощуваха в кабинетите си. Армии се приведоха в готовност. Всичко завърши с нищо. Катастрофалното обстоятелство бе, че на някаква гара в Япония, казват, нещо часовникът показал вместо 0.00 час à – 10 без четвърт.
- Не минаха и година, две – избиха стотици милиони животни и разориха поне една страна (Аржентина), понеже властите и ДНЗВР се самоуплашиха от „луда крава”. Тази проказа на ХХІ век взе (и май даже това е съмнително) две жертви. В смисъл за двамина умрели някакви лекари твърдят, че може би били починали от „луда крава”.
- Не мина много време и резонансна паника обзе властите и ДНЗВР във връзка с птици. Горките бяха следени и избивани в световен мащаб. Защото може би някакви, вероятно двама, май китайци (живяли изглежда в птичи изпражнения) били, казват, починали от птичи грип.
- Същият резонанс наблюдаваме с властовата употреба на атентатите на 11 септември.
- Същото по същество е „очевидно за всички” затопляне на планетата (което може да се окаже и застудяване, няма значение, защото изобщо не работим тук с рационални фигури),
- Същото е с репресията срещу пушачите, т.е. с борбата с цигарите (за които твърдо е доказано – от десетилетната им полузабрана в САЩ – че по-малкото пушачи не водят до по-малко рак на белите дробове) и т.н.
Все случаи, в които част от властта съумява рязко да синхронизира значими сегменти от ДНЗВР и най-важното – след това няма друг изход, освен да прибегне към демонстративна борба. Това, съгласете се, е принципно ново, невиждано явление [120].
Време е от намеци и метафори да преминем към по-преки описания на ДНЗВР. След фиксираното от Дельоз отпадане на средите на затваряне (т.е. след края на Фукоанските дисциплинарни среди) този ДНЗВР:
- разполага с пазарно участие, значително надхвърлящо притежанието на гола работна сила; той получава част от печалбите от капитала;
- продава не толкова работната си сила, колкото работното си време (трудът му е станал съвсем абстрактен, той много повече „кеси”, отколкото полага усилия; машините са достатъчно „силни”. Работна „сила” звучи едва ли не иронично);
- има квази-капиталова мотивация (тоест се стреми към самоцелно увеличаване не на парите си, а на своето потребление);
- задоволява потребности над екзистенцминимума и затова се стреми към нови стоки и услуги. Новата стока е по дефиниция самоцел. Не в смисъл, че такава е психиката на ДНЗВР, а в смисъл, че това е единственият достъпен за него начин да консумира „прима” в „п–с–п ' ” , т.е. да направи реален за себе си факта, че участва в ръста, в печалбата.
- в своето свободно пазарно участие (тоест в избора си какво и къде да харчи) той се ориентира квази-капиталистически. Тоест не калкулира някаква стратегия, а „иска повече и още”.
Последното е от огромно значение и с огромни последици. Това също е близо до ума: та главният участник в пазара е с непазарен манталитет, главният двигател на „п–с–п ' ” има нерационална, квази-капиталистическа мотивация. Да се вгледаме тук по-внимателно.
Пролетарият иска да живее (а не да умре от глад). Масовият човек иска да живее нормално (т.е. се чувства засегнат, лишен от нещо, което му се „полага”). ДНЗВР иска да живее по-добре. Но нота бене! От кого по-добре? По-добре от себе си. Това е решаващият нюанс – той все пак е капиталист, макар и квази.
Да си капиталист значи парите ти да се самоувеличават. Но все пак – казахме – ДНЗВР е квази-капиталист. Какво ли може да значи да живееш по-добре от себе си? Тоест – нормалното да се състои в това да нарушаваш нормалното?
Единственият изход от този абсурд е: да живееш като някой друг.
Затова ДНЗВР е по природа безкласов [121] : той просто гледа нагоре, към онова, което схваща като висши слоеве и този наглед дава кръга на неговите желания и на неговите „вечни дефицити”. Затова в ДНЗВР-обществото терминът „класи” може да бъде само в кавички. Класа означава качествена разлика. Тук по дефиниция разликата е количествена.
Това разяснява известния и толкова обсъждан парадокс: разликите в бедността и богатството растат и никога не са били по-големи от сега, но класовите различия намаляват и никога хората не са били по-еднакви като качество на желанията, мислите, културата и политическото си поведение. И дрехите са еднотипни, и музиката, и храната. И партиите почти са загубили връзка с „класовото”. Е да, едно е петзвезден хотел, друго е тризвезден. Едно е Форд Фиеста, друго е Мерседес. Но тези опозиции, колкото и силни да са, винаги са от едната страна – от другата са колибата и каруцата.
Впрочем, това че „властващата класа” е във вътрешно-мрежови отношения не е нещо ново. Като оставим роднинските отношения на хората, хилядолетие управлявали Европа, дори в „най-чистото” от феодализъм капиталистическо общество отношенията между самите капиталисти са мрежови, обменят се достъпи в много по-голяма степен, отколкото може да се предположи, когато се гледат отстрани сделките. Всеки голям заем е вписан в рамките на мрежа, както чуваме в самата дума „кредит” („доверие”), в смисъл, че се развива и по логиката „дар – контра дар”, а не просто „стока – стока”.
Новото е попадането в мрежата на части от привично мислените като „долна класа”. И разделянето на самата тази долна класа на две съвсем нови части: участващи в мрежите (лишени) и стоящи извън нея (излишни).
Получените три приличат на класи и вероятно са „наследници” на бивши класи, но все пак ако могат въобще да се наричат с този термин, то само с уговорката (в смисъла на Касирер), че са функция, а не субстанция.
Но като цяло, като изключим обитателите на дъното (които не са елемент от ДНЗВР, а негови съседи, околна среда), класовите бариери са прокъсани. Което изобщо – видяхме – не значи, че неравенствата са намалели.
Този претенциозен извод обаче е бременен с огромен социологически скандал. Защото означава, че в съвременните западни общества 50, 60, а в някои страни до 70 – 80 на сто от хората са минали „от едната страна на барикадата”, тоест са нещо като „горна класа”. Това, разбира се, е невъзможно, освен ако искаме да пеем блудкави апологетични химни за успокоение на богатите и красивите.
Пък и не съответства на схващането на самия ДНЗВР. Той, съвкупният консуматор, се чувства всякак, но не и на власт. Обратно, главата му е пълна с легенди по въпроса кой го управлява, включително и с разнообразни конспиративни теории.
Но кой го управлява, по дяволите, ако не е класа?