Социалистическата държава от функционална гледна точка е преди всичко машина за обезпечаване на проводимост на властовия език до всички пунктове на социума. За целта е необходима репресивна система, която да унищожава или потиска алтернативното говорене. Обобщеното наименование на дейците от тази система е „номенклатура“ – именно тя осигурява безпрепятствен път на властовия импулс. Не случайно тази дума няма политически превод на западен език, понеже западната действителност не поражда неин еквивалент, феноменът отсъства – така както отсъства функцията и съответно наименованието „интелигенция“. Последната произвежда съдържанието на властовия език при социализма за разлика от номенклатурата, която го „охранява“ и „транспортира“. Интелигенцията е самостоятелен социален слой и по същество е обобщено наименование на всички производители не само на думи, но и на съдържания на властовия език. Затова социализмът официално я диференцира като (1) „художествено-творческа“ и (2) „инженерно-техническа“ интелигенция. Определенията могат да бъдат каквито пожелаете – дори космическо-ракетна интелигенция или аграрно-политехническа. Същността е, че иде реч за производство на съдържания на властовия език, които са толкова широки и особени, та дори вещите играят роля на „думи“ [52] .
Голяма част от интелигенцията често се привижда като чиста номенклатура, защото именно номенклатурата „задава“ и контролира нейните структури. Става дума за т. нар. художествено-творчески съюзи – на писателите, на журналистите, на архитектите, на артистите и т. н. „светилища“ на властта, които държавата-партия щедро финансира и дори свръхфинансира. Но за разлика от номенклатурата интелигенцията е дарена с правото на частична саморегулация, която по-късно ще се привижда като геройско завоевание.
Тази иначе доста огрубена картина ни интересува по една важна причина. Социалистическият социум постулира идеята за липса на социална стратификация и първата мрежа се бори с всички сили да няма страти. Освен че иска да осигури равенство между града и селото, между мъжа и жената, между физическия и умствения труд, тя се мъчи да осигури равенството по всички линии на всички. Такава е доктрината и тя не е просто утопия – само в подобно общество властовият език може да се носи свободно, както светлина в стъкло. Има ли друг вид вещество, има ли ръб, там ще възникне някакво пресичане и „светлината“ няма да се движи свободно – властовият език няма да тече безпрепятствено. Ето как получаваме формално противоречие – за да има без-стратово съществуване, нужни са поне две страти, които да го осигуряват: номенклатура и интелигенция. Тези подсистеми (страти) се оказват обаче на едно особено място – на границата между държавата и обществото.
Ако се върнем към формулировката, че гражданското общество на социализма са вторите мрежи, то общата част на държавата и обществото се оказват интелигенцията и номенклатурата. Те са, от една страна, държавата, а, от друга страна – обществото. Те са пресечната им точка по силата на механизма, който описахме. И съответно знаят да говорят и на двата властови езика – и на официалния, и на мрежовия. Те са най-добрите дейци на втората мрежа (най-бързо функциониращите, най-добре организираните) и същевременно са онова, което продължава да крепи тоталитарната държава. Появява се един изящен парадокс – общата част на държавата и обществото се оказват двата слоя, отговарящи съответно за репресията и за съдържанието на репресивния импулс.
Т. нар. комунизъм впрочем познава усилия да се ликвидира този парадокс. Например „културната революция“ може да се разкаже като опит на Мао Дзъдун да върне революцията в по-ранна фаза, когато партията и интелигенцията все още не са се уталожили като обща част на обществото и държавата. И той просто репресира партийните апаратчици и интелигенцията. Старае се да рекрутира на тяхно място нова партия и нова интелигенция, като вероятно си представя общество, в което на 10-15 години това се повтаря. Тези опити обаче дори в Китай завършват с победа на съответната страта над ония, които се опитват да я ликвидират.