Съдържание Назад Напред

А. Генезис на мрежата

Социалистическата държава възниква в Русия и се мисли от своите създатели като временна държава в два смисъла. Първо, тя е временно държава, понеже се очаква да престане да съществува като такава сравнително скоро – след 10 години, след 20. И, второ, тя е временна в смисъл, че е временно руска. Очаква се световната революция. Голямата промяна, която внася Сталин – революция в революцията, може би по-кървава от самата революция, се свежда до това, че държавата губи и своята временност, и претенцията си за глобалност. „Революционное государство рабочих и   крестьян“ – тази формулировка прекратява, първо, идеята за световна революция като непосредствено предстояща задача на съветската власт. И, второ, предполага един сравнително продължителен, вече обхващащ живота на няколко поколения период, през който има съветска държава.

Ликвидирането на политиката на НЕП (Нова икономическа политика) [41] в края на 20-те години на миналия век елиминира елементите на двойственост по отношение на собствеността: тя окончателно и докрай преминава в разпореждане на държавата-партия. Това е краят на обмена на вещи срещу вещи като доминираща социална връзка [42]. Заместването на обменните отношения с преки властови поражда дефицит, при това двоен – по отношение и на вещите, и на властта. Първият е класически описан от унгарския икономист Янош Корнай в известното му произведение „Икономика на дефицита“. Вторият, властовият дефицит, е сравнително рядко засяган от изследователите, като може би най-убедително е представен през 80-те години на миналия век от българския учен Деян Деянов. Той рисува съветската система като държава, която „за цял живот“ пада към центъра си. При тази перманентна нужда от централизация в сталинисткото общество колкото по-нагоре си в йерархията, толкова по-голям властови дефицит изпитваш. А най-големият дефицит на власт, колкото и парадоксално да звучи, изпитва Сталин. Такъв е резултатът в една система на непрекъснато помпане на властови функции нагоре.

Властовият дефицит обаче е нещо по-сложно от това помпане. Периодите на централизация се редуват в историята на реалния социализъм с периоди на разтоварване от функции, на “даване на права по места”. Тази пулсация се извършва всеки път, когато:

а) социалистическата държава и икономика изпитват криза;

б) когато се води специфична борба за власт – обикновено свързана със смяната на поколения във властта.

Но колкото и този вид общество непрекъснато да пулсира по оста “централизирано – децентрализирано”, границите на пулсацията са зададени от двете крайни точки на това вечно социалистическо махало: военният комунизъм в единия край и НЕП в другия. Но във всички случаи, във всеки момент и във всяка точка на йерархията имаме съзнание за властови дефицит, т.е. необходимост от повече власт (най-малкото в смисъл, че е необходим повече ресурс).

В известен смисъл властовият дефицит е “обратната страна” на стоковия, негова сянка, последица и условие за възможност. Защото няма нито един въпрос, който да се решава “естествено”, по стихиен път. Дали ще бъде построена болница, дали ще се изградят (и къде) бръснарници, дали догодина ще има череши - всички тези и още милиони въпроси в този вид общество са по същността си политически, властови. Те зависят от решенията на различни фактори в социалистическата йерархия и се свеждат до борба за ресурс. В тази борба са потопени министерства, заводи, общини, райони... Потопени са всички, включително и обикновените хора, гражданите. И тази борба, несъмнено, е главна проява на субектност на тези граждани, които непрекъснато обитават границите на два дефицита: стоковия и властовия.)

Именно на границата на тези два дефицита – властовия и стоковия – се ражда „втората мрежа“. Подобно на онова, което забележителният френски антрополог Клод Леви-Строс казва за първобитното общество – че то е съвкупност от правила за обмен на жени, то обществото (не държавата!) при социализма се явява съвкупност от правила за обмяна на вещи и власт (статуси/достъпи) [43]. Буквално по Хегел този вид държава поражда свое „инобитие“, поражда гражданско общество чрез възникването на втора мрежа. Именно тя компенсира разрушената от социализма социална връзка [44], частично замества и поема функциите на пазарните отношения, като вместо чрез обмен на вещи с вещи „диша“ чрез обмен на вещи с достъпи и на достъпи с достъпи. Тази мрежа фактически е извън държавата и, теоретично погледнато, се явява форма на съществуване на гражданското общество при социализма.

Терминът „втора мрежа“ е въведен от българския социолог Петър-Емил Митев в началото на 80-те години. Той го взема от една журналистическа публикация, но го поставя в съвсем ясен научен контекст, следвайки известна мисъл на Маркс:

„Всеки индивид притежава обществена мощ под формата на вещ. Отнемете на вещта тази обществена мощ и ще трябва да я дадете на едни лица като власт над други лица.“ [45]

От тази гледна точка историята на социализма може да бъде разказана и като постепенна и бавна победа на гражданското общество над държавата-партия [46]. Това е форма на тиха революция, приключила през 80-те години на територията на съветската империя и в сателитните държави от Източна Европа, но още не в Китай, не и във Виетнам. При това не е задължително да се стига винаги до хепиенд – в редица средноазиатски екссъветски републики наблюдаваме друг вид мутации на втората мрежа, генериращи други политически системи и стопански структури.

И така, да дефинираме какво е „гражданско общество“ при социализма – това е втората мрежа, самоналожилата се система от обмяна на (1) вещи срещу достъпи, (2) на достъпи срещу достъпи, (3) вещи срещу вещи – по същество непазарно (поради принципната нееквивалентност на този обмен при социализма) [47].

Ключова характеристика на втората мрежа е, че тя е повсеместна и че всички – и управляващи, и управлявани – са потопени в нея. От вътрешна, т. е. от тяхна гледна точка, тя бива мислена като отклонение, като нередност, понеже пряко противоречи на официалните идеологически норми на първата мрежа, на държавата-партия. Така се получава странна картина на всеобщо раздвоено поведение – официалната норма е постоянен ритуал, а неофициалното отклонение – ежедневен бит. Може би подобно явление да е имало и в богомилските държави, като Босна преди векове например [48].

В хода на своята еволюция втората мрежа неизбежно се йерархизира и „застава“ в паралел с официалните формални йерархии. Няма как – има ли обмен на вещи срещу достъпи, естествено е в неговите рамки да възникват по-централни и по-периферни пунктове на обмяна. Постепенно се получава нещо като колонизация на държавата-партия от битово-гражданското общество. Всъщност става дума по-скоро за раково образувание, което се разраства по тегло и значимост. На всекидневния език на потопените в тази система индивиди описанието е афористично: „за всичко си има втори начин“. Тоест вторият начин повсеместно е дублирал първия! [49]

Втората мрежа в България има важна специфика в генезиса си – израства върху благодатната почва на неразложените още през 50-те години на миналия век семейно-родови социални връзки. Успоредно с процеса на урбанизация роднинско-земляческите отношения, пренесени в градска среда, се трансформират в професионално-приятелски. В крайна сметка се произвежда структура на „кланови“ взаимозависимости [50].

Обобщено казано, въпросните обменни мрежи са съвкупност от отношения (1) лични, (2) дублиращи някакви официални отношения, (3) винаги компенсират дефицит и (4) се изразяват в обмени на достъпи за достъпи или достъпи за вещи.

С рухването на социалистическата държава – а тя и ден не може да съществува без бъдещето си [51] , без поне формално да бъде проект за комунизъм, се стига до парадокс. Изчезва властовият център, а значи и помпането на власт към него –   така доминиращата държавна собственост увисва във въздуха. Самата държава чисто формално продължава да съществува – има министри, чиновници, администрация, но единствената действително функционираща структура остава втората мрежа, понеже в края на 1989 г. никой не събаря специфичното гражданско общество. Съборена бива само социалистическата държава и следователно обществените форми се оказват единствените жизнени опори на социума. Вероятно преувеличаваме, за да подчертаем необичайността на ситуацията – естествено, някои функции на държавността се запазват. Но за целите на анализа ни интересува да погледнем на извършения експеримент като че той се осъществява в чист, радикален вид, за да оголим същността му. Затова точният въпрос би бил: „Какво става в един социум, ако всички форми на държавност бъдат премахнати и останат само обществените?“

Вече знаем отговора: на 10 ноември 1989 г. за броени дни държавата попада в ръцете на гражданското общество, конфигурирано и оголило се като втора мрежа. И доколкото, както видяхме, последната има своята йерархия, то властта преминава в нечии ръце: в ръцете на „началниците“ на тази специфична форма - втората мрежа, както и в ръцете на дейците, оглавили „контрамрежите“, наричани от Деянов „трети мрежи“.


Съдържание Назад Напред