Метафората, с която започваме, е изненадващата съдба на две от силовите прослойки при социализма: армията и Държавна сигурност.
Армията се подменя поетапно с една интегрираща стратегия – генералите биват заменяни с полковници, които на свой ред биват подменяни с майори и т. н. до лейтенантите. Тази щадяща достойнството и перспективата им политика довежда до това, че военните успяват да се впишат в следващото общество – обеднели, разбира се, унизени, но без да изникне военна мафия.
Обратно – Държавна сигурност бива изхвърлена на улицата буквално за месеци, кадрите й биват масово уволнени, заклеймени и лишени от житейска перспектива на държавни служители. В резултат (особено в България, но и в други соцстрани) на тази основа възниква мафия [39]. В генезиса на посткомунистическите мафии стоят несъмнено хора от службите и причина за това са мрежите (за които говорим по-долу): запазвайки своята мрежа, тези хора успяват да си осигурят съдба в “отвъдното” - в следкомунистическото общество [40] . Всички се изненадват от този резултат, никой не го е предвидил. Причината е, че при анализа на социализма нито противниците му, нито защитниците му отчитат мрежовия му характер.
Социализмът е описан едва ли не само от две групи разказвачи – от неговите апологети и ръководители и от техните врагове. Според първите под управлението на компартията широките народни маси строят комунизма. Според вторите под кликата и хунтата на ненормалници стенат въпросните широки народни маси. И двете описания са неверни – най-вече защото не отчитат наличието на гражданско общество при социализма.