Искаме да направим един разказ за Прехода на България. Още един възможен разказ. И като грамотни хора знаем, че гледната ни точка (макар и наша любима) не е неутрална към разказваното. Всеки възможен разказ има стратегия и е важно да контролираме (а не да се опитваме да избягваме) неизбежно привнасяните съдържания.
Този въпрос не е само теоретичен, спекулативен: неразбирането му има тежки мисловни последици. Работата е там, че когато внасяме неконтролирано съдържание, събитията неусетно добиват определен смисъл. А той често дори се привижда като персонализирана воля или „замисъл“. Така логиката на реалността заприличва на субективно и поне отчасти осъществено намерение.
Отказът от „субективизация“ обаче също има своята цена. Тя е в ампутирането, вземането в кавички на намеренията и страстите, и създава друг вид привидности: социалната драма започва да изглежда като бездушна игра на обективни сили, хората (вкл. лидерите) заприличват на марионетки. От цялото дъха на патоанатомия, а ученият заприличва на морално чудовище или най-малкото на етически осакатен. Живите политически дейци и „обикновените” съвременници едва ли не задължително се оказват обидени.
Това е, убедени сме, неизбежно. Подобна „умъртвяваща“ процедура е оправдана, ако изковава за хората мисловно средство (сечиво, оръжие), което да им позволи да присвоят повече субектност, свобода, „пълнота на битието“ (М. К. Мамардашвили).
Ние, като социолози, се интересуваме от логиката на невидимите самодействащи социални структури, на чудовищните анонимни сили: властта, социалната принуда. Тези структури и сили си играят с нас, хората, като с марионетки и са тъй трудни за осъзнаване, понеже обуславят и самото ни съзнание на жители на дадено общество.
Разказът ни в никакъв случай не е „цялата истина“ за Прехода. Тези години – както впрочем и всеки живот – са преизпълнени и с вдъхновение, и с порив, и със свобода, и със смелост, и с приятелство... А също и с подлост, страх, агресия, коварство, враждуване... С една дума, Преходът е пренаситен със субектност и изживявания. Ние обаче описваме нещата така, сякаш тази субектност не съществува.Така, сякаш хората са обекти, доколкото наистина са.
Друго „предупреждение“. Разказът ни за Прехода е построен върху нещо като радикална абстракция.
Говорим така, сякаш България е изолирана от външния свят, сякаш нещата се свеждат до и се движат от вътрешни сили и взаимодействия. В действителност, ако си представим Прехода като „черна кутия“, то на входа и на изхода виждаме външни сили, решаващи както за началото на процеса, така и за неговия край. Но ако опишем Прехода в този интерпретативен ключ, разказът ни би бил съвсем кратък. Примерно:
„Понеже САЩ и съюзниците им победиха СССР и сателитите му, то България се завърна в Европа.“
Което сигурно е така, гледано от Луната. Но в този вид „истина“ някак си отсъства нашият живот през това десетилетие и половина.
Но дори с подобно ограничение методологическата почва за всеки, който иска да разкаже едно „парче“ от историята, та дори на такова малко нещо, каквото е България, е много хлъзгава.
Най-първо, защото съвременният социолог наблюдава свят, в който „собственост“ и „власт“ не са отделни и противопоставени категории.
Обратно, цялата класика на социологията е построена като описание на тези два отделни „кита“, върху които се държи познанието за социалното. Велики учени се занимават със „свеждането им“ едно до друго, с откриване на скрита йерархия помежду им.
Днес това не ни ползва. Първо, защото теоретически е доказана тяхната единна природа: собствеността е превърната форма на власт. Второ, защото „размиването на границата между власт и собственост“ не е просто някаква теория, а елементарно фактическо обстоятелство за съвремието ни: живеем в общество, където достъпите са по-важни от „вещните права“, където „функциите“ и „използването“ са заместили „притежанието“, където ролята на мениджъра е по-сериозна от тази на акционера, където дебелината на влиянието е по-важна от дебелината на портфейла [1] .
Това ликвидира като инструменти цяла серия могъщи и привични на социологията понятия: „експлоатация“, „класово разслоение“ и т. н. Но ни най-малко не ликвидира властта/собственост и необходимостта тя да се описва като централно за социума явление. Просто сегашният описател на обществото е принуден пътьом, в рамките на анализа си, да изковава варианти на категории. Едно приятно, но интелектуално рисковано занимание.
Проблемът не е в изследователя. Самият свят е изграден върху нов вид определяща социална връзка, нова молекула на сегашното социално вещество. Тази молекула обаче е съставена от до болка познати атоми: социалната принуда и всичките й превъплъщения. Тоест социалната връзка и същността й (принудата) си остават централни. Но наблюдаваме такива нейни мощни прояви, каквито никога преди не са били и мислими дори. Днес цунами в Япония може да причини развод във Варна. А да подариш 100 милиарда на друга страна е възможно да се окаже по-изгодно, отколкото да ги похарчиш за своята. Колкото повече лична независимост трупаме, толкова повече се оказваме оплетени в глобални зависимости.
Политическите и икономическите мотивации и калкулации в подобно общество не са строго рационални (което не значи, че няма капитали и политически сметки). С една дума, отново сме се озовали в непонятен свят, за който отново „знаем всичко”.
На второ място, много трудно се разказва за Прехода, защото неизбежно се получава „разказ за разказите“. Това следователно е една непрекъсната „игра на действителност“: ние обявяваме някакви неща за привидности, с което „зад тях“ неявно, но задължително поставяме нещо, което смятаме за реално, твърдо, съществуващо и окончателно. Такава обаче е цената на изграждането на коя да е привилегирована гледна точка.
Тук е моментът да се позовем на класическото разграничение между „традиционна теория на един социален процес“ и „критическа“ теория на същия.
Ако пред нас като изследователи е дадена форма на общественото съзнание (да я кръстим „А“), имаме две възможни мисловни стратегии:
а. Да покажем, че и тази форма (както всяка друга) е привидност, като поставяме зад нея някаква (според нас!) „истина“ ( а всъщност винаги друга форма „В“, която ние смятаме за „действителност“). Тогава като на екран ще видим уродливостта на „А“ и ще се успокоим – хората, в чиито глави е „А“, са просто идиоти [2] . Оттук следва и една фундаментална несъщественост на въпросното „А“. Ние само ще вземем „А“ за сведение като чужда заблуда и най-много да предскажем нещо за поведението на човека, заслепен от „А“. Грехът обаче е двоен. Не само ще се лишим от реално разбиране на „А“, но и ще овеществим „В“. Ще живеем в своите привидности като в същински Свят, ще мислим за една абстракция, че е реалност.
б. Алтернативна критична стратегия: можем да изследваме условията за възможност на поява на „А“. Тогава ще получим определено разбиране за неизбежността на „А“.
По-важното обаче е, че (1) ще установим границите му на съществуване и най-важното: (2) ще можем да схванем ролята на „А“ във възпроизводството на процесите, породили самото него! Последното изречение в нашите очи е начинът да се мисли умно за обществото. Не казваме „научно“! „Науката“ е само вид разделение на труда и научно е всяко коректно поведение в рамките на въпросното разделение.
Наистина класическият идеал за рационалност (М. К.Мамардашвили) предполага обвързване на научно и „истинно“. Самото „истинно“ обаче съдържа условие за възможност, което никога не се изпълнява в изследванията на социума: за да говорим за „истинност“, трябва (а) да можем да повторим условията на наблюдение и (б) да сме външни наблюдатели. Никой социолог, никой историк, никой човек, описващ хората, не може да застане на подобно гледище. Затова не е възможно да се построи социология по образец на физиката. Историята е уникален обект и тук „учените“ са само едни от човешките същества. И в известен смисъл всяко човешко същество, независимо от волята и съзнанието си, обитава и позиция на „учен”.
Ако любезният читател има желанието да дадем eлементаризирана илюстрация за разликата между теория и критическа теория, то ето:
Пред нас стои лъв. Като теоретици можем да се запитаме: „Какво е лъвът“. Тогава ще извършим много и полезна работа: ще установим размерите и маниерите на животното, ще научим, че то бива еди-колко си вида и т. н., и т. н.
Но можем да се запитаме и „Как e възможен лъвът?“. (Което, много грубо казано, всъщност е направил Дарвин.) И тогава ще получим отговор от рода на: „Лъвът е бивша риба.“ Тоест, ще създадем категорията „еволюция“.
Такава е позицията на „критическия теоретик“. Но и тя, макар и да избягва някои капани на наивната теория, внася нещо външно в изложението. Например в настоящата книга с опита си да теоретизираме критично, ние внасяме поне два ефекта:
Разказан с метода на критическата теория, Преходът изглежда (1) логичен и единствено възможен, и (2) смислен, отнесен към някаква външна инстанция.
Нека се спрем на тези два ефекта поотделно.
1. Той е Логичен, в смисъл, че сме придали форма, внесли сме раз-биране, разглобили сме го. Тоест, разказаното прилича на априорна конструкция. Затова схематизиран, разглобен, Преходът вече се привижда единствено възможен. Това обаче едва ли е така. Историята има своите варианти. Дали ще мислим последното заедно с именития белгийски физико-химик и философ Иля Пригожин (като моменти на бифуркация) или по друг начин, не е съществено. Във всички случаи се озоваваме в класически мисловен капан: историята се пише по начин, сякаш това, което е възникнало, е трябвало да възникне. Останалото изглежда незначително, жалко, смешно. Като че ли логиката на историята е история на логиката (както са убедени Хегел и неговия ученик Маркс).
Но не е: това е единствено ефект на разказа. Например: да речем, че някой от дейците на Кръглата маса в България през 1990 г. си е порязал пръста. Това е точно толкова факт, колкото и че в същия ден той е сключил сделка да стане президент на републиката. Нараненият пръст обаче просто не може да бъде удържан в определен тип разкази! (И прекрасно може да е централен в друг тип.)
Затова никоя история, никой разказ за обществото не може да се принесе „в жертва“ на „олтара на истината“ в смисъла, в който си представят, че го правят физикът или математикът. Разказвачът на обществото не би могъл да има същия идеал за рационалност. Той само понякога претендира за това, доколкото в днешно време е интегриран в „научното разделение на труда“.
И ако „порязаният пръст“ не ви стига, за да си представите размера на драмата на всеки, заел се да обяснява историята, то просто си въобразете разказ за нещо, което действително ви засяга! Примерно си въобразете всичко, което може да разкаже за Прехода едно детенце, изоставено в сиропиталище.
2. Разглобен, Преходът се оказва „смислен“, защото всяко разбиране на обществото предполага два кръга от очевидности:
а) очевидностите на самите описвани хора. Тези хора участват или не участват в събитията, но със сигурност поне ги съпреживяват. И условие за възможност да правят всичко това е да виждат „твърди предметности“, да боравят с едни фикции така, сякаш те са реалност;
б) скритите, недостъпните за обществения описател (разказвача) очевидности. За да види какво „привиждат хората“, той също борави с привидности (но други), които реално го привилегироват. Само че той най-често не се досеща за тези предмети и похвати, защото те му се явяват прозрачни. А когато ги забележи, той ги смята за свещени: „причина“, „структура“, „ценност“... Тоест той си присвоява да е Бог, а в по-лекия и чест случай – да е Малък бог. И естествено, че един бог ще внася смисъл в живота на жалките си зайчета... Да внесеш смисъл в обществено описание означава да построиш „история“. И както при всяка историчност, веднага едни работи се оказват централни и важни, а други – периферни и второстепенни. И – защо ли това не учудва никого – важните винаги се оказват свързани с властта, с нейните премеждия и болежки.
Ако обобщим, критическият теоретик се е самообрекъл на две зарази: той, без да съзнава, строи привиждащи се като априорни конструкции (схеми) и е историчен. А значи, дори когато не го съзнава, той подрежда, описва и огласява отвъдности [3] .
Излиза нещо отдавна заявено: и историкът, и социологът, и разказвачът изобщо са на властова позиция. Тоест, не е възможно обществено описание, което да не е властова процедура. Последното не е нито хубаво, нито лошо, то е чисто и просто наше, на хората, обстоятелство. Следователно опасността е от нещо по-перверзно от „игра на действителност“. Застрашава ни претенциозното самосъзнание за неутрален текст, за вечния ритуал да се самоприписва на социалната наука неутралност. (А всъщност, както видяхме, божественост.) Nota bene: главната претенция на всички контраелити обикновено е, че не са елити. Когато вземат властта дори, те продължават с тези си брътвежи, като неуморно твърдят, че да, те са станали по воля народна елити, но са уникални такива, невиждани в Историята, а бе... добри, желателни елити!
„Социалният учен“ тук не прави изключение. Той твърдо се отказва от отговорност за разказа си (т. е. за смисъла, който е внесъл: та нали само описва обществото, каквото е). Той не е властник, т. е. не се мисли за такъв.
Но е!
Проблематична ли е самата поза на авторство на подобен текст? Тоест нашата, на нас двамата?
Условие за възможност да има География е отпърво някой да пътува и да долага. Преди всякакви измервания на температурата и състава на водата в река Конго има един, който се завръща с вълнуващо съобщение: „...и тогава преплувахме някаква огромна, лепкава и топла река...“
Няма как да се появи Африка като нормализиран от учения предмет, без някой преди това да пътешества и да се завърне (Бруно Латур).
Надяваме се разказното от нас, нашето съчинение, да ви бъде интересно. Не се съмняваме, че след време ще се окаже, че то изобилства със сведения от типа на: „...и там живеят златоносни мравки, всяка от които е с размерите почти на куче!“
Мит ли казвате? Не и преди да раз-глобите противоречието, което го движи, т. е. неговото условие за възможност. А може би само преди да прочетете тази книга…