Докато в предишните два модела облагодетелствани се оказват предимно представители на свързан с БСП елит, при работническо-мениджърската приватизация собствеността е раздадена предимно на сини активисти и близки до тях кръгове. Макар че и тук има известни изключения. Скрито се допуска, че „някакъв процент трябва да се даде и на опозицията“ (вече червена към момента). Механизмът е следният: чисто политически за близо година са сменени ръководствата на около 3000 държавни предприятия, т. е. назначават се хиляди и хиляди „наши“ хора. И с това между другото в ковчега на индустрията биват забити още десетина месеца.
Следва ударно раздаване на собствеността на колективите в лицето на техните ръководители, които в общия случай действат като при масовата приватизация. Същността на работническо-мениджърската приватизация отново е „назначаването“ на капиталисти, които съвсем закономерно се отнасят консуматорски към капитала.
Сигурно има и изключения от описаните три основни модела на раздържавяване. Общото правило и съответно общият резултат обаче е разоряване на икономиката и обогатяване на новия елит, вече в по-широк смисъл. А общият механизъм, по който протича процесът, е изграждане на нови социални мрежи.
Ето кратък портрет на лунния пейзаж, който представлява българската икономика към края на 90-те години в сравнение с края на 80-те:
- безработица: нараства от 0% на официално близо 20%, реално – 25%;
- спад на промишленото производство 40–50%;
- спад на реалната работна заплата 70–75%;
- спад на БВП с около 40% [58] .
Да, скъпо удоволствие е дезинтеграцията на собственост и власт...