Няма съмнения, че елитите (и преди всичко лидерите) до голяма степен осъзнават тези свойства на би-полярния модел и, общо взето, съзнателно ги използват. Тук има цяла серия илюстрации, от които си струва да подберем две.
В първия конкретен случай през 1991 г., веднага след подписването на конституцията, СДС се разцепва. На такива, които отказват да я подпишат (т. е. отказват сътрудничество с бившите комунисти), и на други (три групи), които подписват и така довеждат до успешен финал Великото народно събрание [36]. Седмици след въпросното многоконфликтно подписване (съпроводено включително от гладни стачки на напуснали ВНС депутати) подкрепилите БСП при гласуването в парламента я молят да им присъди по закон „синята бюлетина“ (важен легитимиращ признак за „истинското“ СДС) и да отложи с няколко дни закона за изборите, за да имат време да се съюзят. Но получават промислен и съзнателен отказ, довел до тяхното отпадане от следващия парламент. Лидерите на БСП добре съзнават последиците от своя ход. Те предпочитат да загубят изборите от „яростните“ антикомунисти и да минат в опозиция, но да съхранят двуполюсния модел. Целта им е да не допуснат „очовечаване” на образа на противника, нужен им е диво радикализиран противник, който активизира и „втвърдява“ техния електорат, пази го от разпад. Цената, платена от БСП, е достатъчно висока (конфискация, преследвания, уволнения, арести на лидери), но на тази цена „червените“ опазват би-полярния модел, т.е. извора на собствената си политическа цялост.
Друг, макар и много по-дребен случай на съзнателно използване на двуполюсния модел е свързан с изборите за президент през 1996 г. Поради очерталия се провал на социалистическото правителство на Жан Виденов започва отлив на червената периферия по посока на харизматичния Жорж Ганчев. Месец преди изборите проучванията показват, че той догонва кандидата на БСП Иван Маразов. За сините възниква опасност от неочакван характер – вместо лесно победимия червен кандидат, да срещнат на втория тур един по-скоро политически неоцветен центрист, способен обаче да поднесе изненада (понеже със сигурност ще акумулира не само всички червени гласове, но и целия анти-СДС вот). Лидерът на СДС Иван Костов реагира на тази опасност по следния начин: в контраст с дотогавашното си сравнително умерено поведение той държи няколко саркастични антикомунистически речи. В тях напада и обижда БСП (включително, че е станала „третостепенна сила“). Резултатът не закъснява. Левите се мобилизират и червеният кандидат Маразов дръпва допълнителни около 5% – достатъчни, за да се класира на балотажа, където лесно губи.
Тези епизоди на особено умело използване свойствата на двуполюсния модел [37] са само върхът на айсберга. Тук те са релефно видими, защото инстинктите на би-полярното в случая се прилагат за междупартийно взаимодействие. Но по принцип тези свойства се използват основно за вътрешнопартийните борби в двете партии.
Правилото е: ядрото (а не периферията) селектира лидерите. В лидерските борби конкурентите се опират на енергиите на ядрата. А това значи, че би-полярният модел постепенно видоизменя самия лидерски състав на двете партии, и то по оста „умерени – крайни“. Затова за броени години започналите с много либерални фразеологии и идеологии водачи се подменят със значително по-крайни и непримирими личности.
Отново можем да се изумим на „логиката“, която историята безпощадно налага, сякаш е разумно същество. Самият двуполюсен модел – по силата на действието на ядрата си – изтласква от сцената всички, които са компромисни, склонни да преговарят и да се договарят. (По същество такава е съдбата на повечето създатели на БСП и на СДС.) Заменя ги с радикални, много по-тясно скроени, да не кажем елементарни, но решително по-праволинейни и „правоверни“ лидери и дейци (не случайно в масовото говорене те добиват прозвището талибани). Но с това самият модел решително се стабилизира! Колкото по-радикална е пропастта между сини и червени, толкова по-стабилно функционира моделът. В СДС наричат този процес на селекция „люспене“. В БСП – „ренегатство“. Знаменателят обаче е един – ядрата подбират все по-радикални лидери. Едва ли не всеки кандидат-лидер, заложил на радикалната поза, печели, макар и да губи в очите на общественото мнение, на публиката, та дори на периферията на съответния електорат. Точно обратното се случва на дейците с умерена позиция [38] ... Самият политически диалог в обществото се оказва по особен начин ограничен. Лидерите разговарят не с „хората“, а със своите. При това: в неизборна обстановка – с „ядрата“, а в изборна – и с „перифериите“.
Образува се същински оксиморон, „дървен камък“. Общественото мнение все по-настоятелно оплаква „липсващия център“, „липсващото трето“. Правят се десетки опити „да се запълни вакуумът“ между сини и червени, да се вкара в парламента трета сила.
И всички тези опити желязно се провалят един след друг.
„Дефицитът на център“ съпровожда целия Преход. Появата му е главният симптом на неговия край, но това е тема, на която ще се спрем по-нататък.
***
Ако приемем, че сме описали самостабилизиралия се двуполюсен политически модел в неговата структура или статика, то се изправяме пред труден въпрос:
Кое обуславя динамиката на би-полярния модел, коя енергия го движи? Дотук се питахме: „Защо тъкмо БСП и СДС стават основни политически форми на Прехода?“ Сега ни е нужен отговор на друг въпрос: „Коя сила качва едната партия на власт и сваля другата?“
Всеки познава поне един прост отговор: „обедняването“. Подобно опростенчество обаче не кореспондира с фактите. Формулировката „Хората обедняват и недоволстват“ не само елементаризира реалността до крайност. Илюзията е по-дълбока. Обяснението чрез обедняването представя нещата така, сякаш обществото пулсира по логиката „физически стимул – рационална реакция“. Един вид – когато престанат да обедняват, ще започнат да „доволстват“ (и Преходът ще свърши).
Понятието, с което описваме социалната драма в България, е „декласация“. У нас Преходът започва и приключва в условията на масова декласация.
Но преди да преминем към това понятие, ще опишем в най-едри щрихи централната причина за масовата декласация – разпад на връзката между собственост и власт.