В тази книга имаше доста рисковани предположения, някои от които могат да се разглеждат и като прогнози. Приятно чувство изпитваме сега, четири години по-късно, когато с просто око виждаме, че част от предвижданията са се сбъднали, че действителността потвърждава разсъжданията ни. Изкушение е да кажем: значи методът работи, значи дефинираните условия на възможност създават закономерности.
Но това са все пак само няколко години. Дали това ще продължи?
Да хвърлим птичи поглед на социалното полесражение.
Самата ни централна теза “Преходът свърши” беше посрещната от една част от публиката с негативизъм, а често и с обида. Читатели, участници в Прехода, реагираха на това твърдение като на цинизъм. Разглеждаха го като апологетика на новобогаташите, като утвърждаване на една голяма несправедливост.
Циничен е обаче не изследователят, а неговият предмет. “Край на прехода” не е някакво психологическо състояние или пожелание, а понятие със съвсем точно социално и политическо съдържание: изчерпване (поради сбъдване) на консенсуалните рамки, зададени на Кръглата маса през 1990-та година.
Тези рамки (без ничий замисъл) довеждат до няколко изключително важни последици:
- възниква би-полярен политически модел;
- настъпва масова декласация и концентриране на собствеността в ръцете на малцина;
- последователно се появяват и умират серия от митове в масовото съзнание.
След края на прехода виждаме унищожени и трите тези социални “пружини”.
- Двуполюсният политически модел се разпада.
- Започва рекласация на масите (но вече в качеството им на ниска и средна класа).
- Изчезват масовите митове и “изневиделица” се изправяме пред принципно нови фигури на масовото съзнание.
6-та, 7-та и 8-та години са сякаш социално намислени за илюстрация на горното. Това е период, когато в България се образува управляваща политическа коалиция (ляво-либерална), а икономическият и потребителският ръст бие всички рекорди, та дори и най-оптимистичните прогнози! А също така е и време, когато за първи път от десетилетие и половина се надигат националистически вълни.
Как така става изведнъж “разрешено” да се говори против турците и циганите? Как така става допустимо да се преговаря и да се договори реално, небутафорно и не „временно” коалиционно правителство? Как така става възможно да живеем все по-добре, а да се чувстваме все по-зле?
Тези въпроси може да изглеждат разнопорядкови, безсмислено струпани на едно място. Но не са. Защото имат общо условие за възможност: прекратяването на консенсусите на прехода.
Последните съдържат в себе си едно централно, абсолютно “табу”. А именно: по време на прехода не може да се проблематизира бъдещето на България. Етническият мир, пътят към Европа, пазарната икономика, демокрацията – това са “недосегаеми”, абсолютни “истини”, свещенни крави. Всеки дръзнал да подложи на съмнение която и да е от тях, незабавно бива санкциониран и по същество де-легитимиран като участник в елитите.
И обратно: следпреходното политическо пространство бързо се изпълва с носителите на алтернативни идеи, с националистически платформи и партии, с комунистически такива, с евроскептични нагласи, с антидемократични намерения… Някои от изброените явления са по-отчетливи, други тепърва ще добиват очертания. Но всички те стават възможни! Табутата ги няма. А ги имаше. (Наедро казано: феноменът на близнаците (премиер и президент) в Полша е ефект на същото – вероятно).
Излиза, че за първи път сега българите могат да разговарят необременено за бъдещето си. А следователно, за първи път е възможно и да преговарят за него. Не че някой беше забранил това. Но преходът е нещо като матрица, която структурно ограничава възможностите на участващите в него. Дотогава, докато не започне (след края на Прехода) изграждането на мрежово общество от принципно нов тип.
***
Две думи и “Pro domo sua”. Приятно е, че една социологическа книга успя да привлече вниманието на мислещата публика. Никога няма да забравим, че за месец българска социология успя да влезе в “топ 10” на читателския интерес (в. “Труд”).
Знаем, че това няма да се повтори с новото издание. Но бе необходимо да внесем някои изменения в структурата на книгата, за да я подобрим. Опитахме се да допишем онази част, която най-много ни вълнува: за мрежовия характер на съвременното общество, където предлагаме контура на една обща теория. Приложихме и малко “пресни” емпирични данни. Дефинирахме някои явления и имена, за да стане написаното по-разбираемо за младия читател, а и за европейския такъв - френски превод на нашия текст излиза в Брюксел.
Благодарим за стотиците отзиви и коментари и се извиняваме на онези, на които не съумяхме лично да отговорим. С удоволствие очакваме нова още по-интересна кореспонденция с читателите.
София, 10 ноември 2008 г.